Сега розовият вихър го носи над озъбени планини, после над плодородна долина, където широка река плиска тъмните си гънки като вена, отразявайки избелялото синьо небе, което се превръща в розово като диви рози, когато бурята преминава над нея. Напред Роланд вижда настъпваща завеса от мрак и сърцето му спира, но точно натам го носи розовият ураган и там трябва да отиде.
„Искам да се махна“_ — помисля си, но не е глупак и осъзнава, че може би никога няма да се измъкне. Стъклената топка на магьосника го е погълнала. Може да остане в бурното и, замъглено око завинаги._
„Със стрелба ще си пробия път навън“ — казва си, но се досеща, че няма оръжия. Гол е в бурята, носи се гол към заразния синьо-черен тумор, който е погребал пейзажа под себе си,
И при все това чува пеене.
Тихо, но прекрасно — сладостен хармоничен звук, който го кара да потрепери и да се сети за Сюзан: и мечка, и рибка, и зайче, и птичка…
Внезапно мулето на Шийми се понася край него, галопирайки през въздуха — с очи, проблясващи като мълнии. След него, нахлупила сомбреро_ и яхнала метла, прелита. Рия от Кьос. „Ще те хвана, красавецо!“ — пищи тя към летящото муле, сетне, кискайки се, изчезва._
Роланд се врязва в мрака и не може да си поеме дъх. Светът около него се е превърнал в мрак; въздухът сякаш пълзи по кожата му като пълчища насекоми; удрят го оттам-отсам невидими юмруци, след това се понася надолу с такава скорост, че се уплашва да не се разбие в земята: тъй падна властелинът.
Мъртви поля и изоставени селца се появяват в здрача; вижда оголени дървета, които не хвърлят сянка — о, но там всичко е сянка, всичко е смърт, това е краят на света.
ТУК СА НЕДИШАЩИТЕ БЛЕДОЛИКИ.
— Недишащите, белите лица!
Да, някак си той го знае. Това е мястото на убитите войници, на разбития шлем, на ръждясалата алебарда; оттук идват бледите воини. Това е ТЪНДЪРКЛАП, където часовниците вървят назад и гробовете повръщат своите мъртъвци.
Пред него има дърво, протегнато като костелива, сгърчена, ръка; на най-горния му клон е забучен скунк. Животинчето би трябвало да е мъртво, но докато розовият вихър носи Роланд покрай него, то вдига глава, поглежда го с неизразима болка и ужас, „Ко!“ — изпищява и също изчезва.
Погледни напред, Роланд — виж своята орис.
Внезапно той разпознава, гласа — това е гласът на Костенурката.
Вижда ярка синъо-златна светлина да прорязва мръсния здрач на ТЪНДЪРКЛАП. Преди да може да стори друго, освен да я забележи, тя заличава мрака и в светлината се появява нещо, измъкващо се като пиле от яйце, създание, което най-сетне се е родило.
— Светлина. Нека бъде светлина…
… крещи Костенурката и Роланд закрива с длани очите си, за да не бъде ослепен. Под него се плискат поля от кръв — или поне така си мисли тогава, момче на четиринадесет, което точно днес е влязло в първата си битка. Това е кръвта, която се излива от ТЪНДЪРКЛАП и се опитва да удави нашата част от света_ — мисли си той и в продължение на неизброими години няма да се сети за това, докато най-сетне не разкаже за видяното в топката и не сглоби спомените си със съня па Еди, и не каже на своите приятели, докато седят край пътя в края на нощта, че е грешил, бил е измамен от блясъка, който е последвал мрачните сенки на ТЪНДЪРКЛАП — „Не беше кръв, ами рози!“ — ще каже на Еди, Сузана и Джейк._
Стрелецо, погледни!
Да, това е то, мръсен сиво-черен стълб, издигащ се на хоризонта — Тъмната кула, мястото, където всички Лъчи, всички силови линии, се преплитат. В нейните спираловидни прозорци вижда, яростен син пламък и чува виковете на всички, заключени вътре — чувства както силата, на това място, така и нередното в него: чувства как то разпръсва заразата над всичко, смекчава границите между световете, а потенциалът му нараства, докато заразата отслабва реалността му, като при разяждано от рак тяло; тази кошмарна протегната, ръка от тъмносив камък е най-голямата загадка на света и последната ужасна гатанка.
Това е Кулата, Тъмната кула, издигаща се в небето, и докато Роланд се носи към нея с розовия ураган, си мисли: „Ще влезем в теб с моите приятели, ако ка желае да е така, ще влезем в теб и ще се преборим с погрешното в теб. Може да минат години, но се кълна в птичка и мечка, и заек и рибка, с всичката любов, която…“