Вратата се отвори и Олив се втурна в коридора. Беше сама.
— Тя е в килера — каза и прекара пръсти през побелялата си коса, — научих поне това от онези двама глупаци, но нищо повече.
— Казах им, че горе има непознати — добави. — И че се страхувам да не откраднат среброто. Казах, че искам да бъдат прогонени. А те продължиха да се държат като идиоти. Престориха се, че не ме разбират. О, мътните да ги тръшнат дано.
Шийми реши да запази мълчание. Тя се разхождаше напред-назад и от време на време хвърляше изпепеляващ поглед към кухненската врата. Накрая пак спря пред младежа и му нареди:
— Обърни си джобовете.
Шийми се подчини и измъкна джобен нож (подарък от Станли Руиз) и полуизядена бисквита. От другия джоб извади три фишечета, голяма бомбичка и няколко кибритени клечки.
Очите на Олив проблеснаха, когато ги видя.
— Слушай, Шийми… — започна тя.
8
Кътбърт потупа страните на Роланд — без резултат. Алан го избута встрани, коленичи и хвана приятеля си за ръцете. Никога не беше използвал „докосването“ по този начин, но му беше ясно, че е възможно да проникне в съзнанието на друг човек, поне в някои случаи.
Роланд! Роланд, събуди се! Моля те! Трябваш ни!
Отначало не се случи нищо. После Роланд се размърда, промърмори и издърпа дланите си от хватката на Алан. Малко преди да се вдигнат клепачите му, двамата му приятели с ужас си представиха, че ще видят не очи, а снопове розова светлина…
Но това си бяха очите на Роланд, съвсем нормални — вледеняващите сини очи на стрелец.
Той се опита да се изправи на крака и не успя. Протегна ръце. Кътбърт го хвана за едната, а Алан за другата. Докато го вдигаха, Бърт видя нещо странно и плашещо: в косата на Роланд имаше бели кичури. Тази сутрин не беше имал дори един бял косъм — можеше да се закълне. Но това сякаш бе много отдавна.
— Колко време бях в безсъзнание? — Роланд докосна цицината на челото си и простена.
— Не много дълго — отвърна Алан. — Около пет минути, може би. Съжалявам, че те ударих, но се налагаше. Беше… Имаше опасност за живота ти.
— Може и тъй да е било. Топката в безопасност ли е?
Алан безмълвно посочи към торбата.
— Добре. Някой от вас трябва да я носи. Тя е… — Роланд потърси най-подходящата дума и когато я откри, на устните му се появи слаба, студена усмивка. — … съблазнителна — завърши. — Да потегляме към Висящата скала. Имаме доста работа.
— Роланд… — започна Кътбърт.
Роланд се обърна, стиснал с една ръка рога на седлото си.
Кътбърт облиза устните си и за секунда Алан си помисли, че няма да се осмели да зададе въпроса. „Ако не го направиш — каза си той — ще бъда аз.“ Но Бърт се взе в ръце и избърбори:
— Какво видя?
— Много неща. Видях много, но повечето вече избледнява в ума ми като сънищата, когато се събудиш. Това, което си спомням, ще ви разкажа по пътя. Трябва да го знаете, защото променя всичко. Ще се върнем в Гилеад, но не задълго.
— И къде ще отидем след това? — попита Алан и се метна на седлото.
— На запад. Ще търсим Тъмната кула! Ако оцелеем днес, разбира се.
9
Двамата каубои си свиваха цигари, когато внезапно се разнесе оглушителен гръм. Мъжете скочиха и се спогледаха. Изпищя жена. Вратата се отвори с трясък. Влезе вдовицата на кмета, този път придружена от прислужница. Каубоите добре я познаваха — беше Мария Томас, дъщерята на техен стар приятел от ранчото „Пиано“.
— Проклетите крадци запалиха къщата! — изпищя Мария. — Елате на помощ!
— Имаме заповед да пазим…
— Онази мръсница в килера? — извика Мария, а очите й гневно проблеснаха. — Елате, дърти глупави магарета, преди всичко да се запали! Как после ще обяснявате на господаря Ленгил че сте седели тук и сте си чоплили носовете, докато сградата е била опожарена?
— Хайде! — намеси се Олив. — Страхувате ли се?
Чуха се още няколко трясъка, когато Шийми взриви фишечетата. После подпали и завесите.