Двамата се спогледаха, после по-възрастният се обърна към Мария:
— Наблюдавай тази врата!
— Бъди спокоен.
Мъжете изтичаха навън.
Веднага щом стъпките им се отдалечиха, Олив кимна на Мария и двете прекосиха кухнята. Прислужницата отмести резето, а кметицата отвори вратата. Сюзан излезе от килера, огледа ги и тревожно им се усмихна. Мария възкликна при вида на подутото лице на господарката си и съсирената около носа й кръв.
Сюзан сграбчи ръката й и нежно стисна пръстите й.
— Мислиш ли, че сега Торин ще ме иска? — попита, след което осъзна коя е другата й спасителка. — Олив… сай Торин… Съжалявам. Не исках да съм жестока. Но трябва да повярвате, че Роланд, познат ви като Уил Диърборн, никога не би…
— Знам го отлично — прекъсна я Олив. — Но сега нямаме време за това. Ела!
Поведоха Сюзан към горния етаж и към складовете в северния край на подземието. Олив нареди на двете по-млади жени да я почакат и изчезна. Нямаше я около пет минути, но на Сюзан и Мария това се стори цяла вечност.
Когато се върна, Олив носеше пъстро серапе, което й беше прекалено голямо. Беше напъхала полите му в джинсите си, за да не се спъва в тях. Преметнати през рамото й като одеяла висяха още две наметала.
— Сложете си ги — нареди. — Навън е студено.
Напуснаха склада, преминаха през тесните коридори и излязоха в задния двор. Там, ако имаха късмет (и ако Мигел още спеше), Шийми вече трябваше да ги чака с конете. Олив се надяваше с цялото си сърце, че ще имат късмет. Искаше да отведе Сюзан колкото е възможно по-далеч от Хамбри, преди слънцето да е залязло. И преди да изгрее луната.
10
— Заловили са Сюзан — каза Роланд на приятелите си, докато яздеха към Висящата скала. — Това е първото, което видях в топката.
Говореше с толкова странно изражение, че Кътбърт едва не дръпна юздите. Струваше му се, че Роланд е сънувал как язди през розовото сияние в топката и част от него продължава да е там.
— Какво? — зяпна Алан. — Хванали са Сюзан? Как? Кой? Добре ли е?
— Бил е Джонас. Малко я е наранил, но не твърде зле. Ще се оправи… ако оцелее. Бих се върнал веднага, ако мислех, че има реална опасност за живота й.
Пред тях, очертаваща се и изчезваща в прах като някакъв мираж, беше Висящата скала. Кътбърт виждаше отблясъците от слънчевите лъчи по танкерите — а също и хората. Много хора. И много коне. Погледна към Алан, за да се убеди, че носи картечницата на Ленгил. Посегна към своята прашка, сетне към дисагите от еленова кожа, които бяха натъпкани с откраднатите от Шийми фишеци и стоманените топчета.
„Във всеки случай полага старание да не се върне назад“ — помисли си той. Мисълта му подейства успокояващо — понякога Роланд го плашеше. Имаше нещо в него, пред което дори стоманата изглеждаше крехка. Наподобяваше лудост.
— Къде е тя? — обади се Алан.
— Рейнолдс я е отвел в Сийфронт. Заключена е в един килер… или поне беше заключена там. Не мога да кажа точно кога, защото… — Роланд замълча, мислейки усилено. — Топ ката вижда надалеч, но понякога вижда и повече. Понякога показва бъдещето, което вече се е случило.
— Как може бъдещето вече да се случи? — попита Алан.
— Не знам и не мисля, че винаги е било така. Струва ми се, че зависи от нашия свят, а не от Дъгата на Маерлин. Времето е странно сега. Нещата някак си се… изплъзват. Все едно навсякъде има изтъняване, което разкъсва всичко. Но Сюзан е добре. Сигурен съм и това ми стига. Шийми ще й помогне… или й помага в момента. Джонас не го е забелязал и той е последвал Сюзан по целия път обратно.
— Браво на Шийми! — каза Алан и замахна с юмрук във въздуха. — Ура! — После попита: — А ние? Видя ли ни в това бъдеще?
— Не. Това го прескочихме набързо — едва успях да различа това-онова и топката ме отклони. По-скоро ме отнесе. Но… Видях дим на хоризонта. Помня това! Може и да е бил от горящите танкери или от храстите пред входа на Айболт, или пък и от двете. Мисля, че може и да успеем.
Кътбърт смаяно гледаше стария си приятел. Онзи младеж, така обсебен от любовта, че Бърт трябваше да го просне в праха на двора, за да го разбуди и да го върне към действителността — къде беше той? Какво го беше променило, беше предизвикало тези страховити бели кичури в косата му?
— Ако оцелеем — каза Кътбърт, гледайки внимателно Стрелеца, — тя ще ни срещне на пътя. Нали така?