Видя болката на лицето на Роланд и разбра: любовникът беше тук, но топката беше откраднала радостта му и му беше оставила само печал. Това се беше случило… но тя му беше дала и някаква нова цел — да, Кътбърт го забелязваше съвсем ясно, — която тепърва трябваше да бъде изяснена.
— Не знам — каза Роланд. — Почти се надявам да не е така, защото ние никога не бихме могли да сме такива, каквито бяхме.
— Какво? — Този път Кътбърт наистина дръпна юздата.
Роланд го погледна доста спокойно, но в очите му имаше сълзи.
— Ние сме роби на ка — каза. — Ка е като вятъра, казва Сюзан. — Погледна първо към Кътбърт, после към Алан. — Кулата е нашата ка; по-специално, моята. Но не и нейна — нито пък е моя. Джон Фарсън вече не е наша ка. Няма да се срещнем с хората му, за да го победим, освен ако не застане на пътя ни. — Вдигна ръце и ги отпусна, сякаш казваше: „Какво повече да добавя?“
— Няма Кула, Роланд — търпеливо поясни Кътбърт. — Не знам какво си видял в топката, но Кулата не съществува. Като символ, предполагам, я има — като чашата на Артур или кръста на Исус, — но не е истинска, няма такава сграда…
— Истинска е! — възрази Роланд.
Погледнаха го притеснени — и не видяха и капка съмнение в очите му.
— Истинска е и бащите ни го знаят. Отвъд тъмните земи — не мога да си спомня името им, това е едно от нещата, които съм забравил — е Светокрай, а в Светокрай се издига Тъмната кула. Съществуването й е голямата тайна, която бащите ни крият; тя е поддържала техния ка-тет през годините на изместването на света. Когато се върнем в Гилеад — ако се върнем, макар сега да си мисля, че ще успеем — ще им разкажа какво съм видял и те ще потвърдят думите ми.
— Видял си всичко това в кълбото? — попита с приглушен от изумление глас Алан.
— Видях много неща.
— Но не и Сюзан Делгадо — намеси се Кътбърт.
— Не. Когато приключим с враговете тук и тя свърши делата си в Меджис, нейното участие в нашия ка-тет приключва. Топката ми даде избор — Сюзан и моят живот като неин съпруг и баща на детето, което носи… или Кулата. — Роланд докосна лицето си с разтреперана ръка. — Бих избрал Сюзан на мига, но ме спря едно нещо: Кулата се разпада и ако тя се срине, всичко, което познаваме, ще бъде разрушено. Ще настъпи хаос, какъвто дори не сме в състояние да си представим. Трябва да тръгнем_… и ще отидем — _Под гладкото му чело сияеха очите на убиец, които Еди Дийн беше видял за пръв път в огледалото в самолета. Само че сега бяха плувнали в сълзи.
— Избрах Кулата! Трябваше! Нека Сюзан живее дълго и щастливо с друг — така ще стане след време. Що се отнася до мен, избирам Кулата.
11
Сюзан яхна Пайлън, когото Шийми беше съумял да преведе до задния двор след като беше подпалил драпериите в приемната. Олив Торин яздеше един от жребците от табуна на Баронството, Шийми беше зад нея на седлото и държеше повода на Капи. Мария отвори задната врата, пожела им късмет и тримата потеглиха. Слънцето клонеше към заник, но вятърът беше разнесъл дима, който го затъмняваше. Каквото и да беше станало в пустинята, беше приключило… или ставаше в друг отрязък от сегашния момент.
„Роланд, дано си добре! — помисли си Сюзан. — Ще се видим скоро, скъпи… колкото се може по-скоро!“
— Защо отиваме на север? — попита тя след половин час безмълвна езда.
— Защото Крайбрежният път е най-добрият.
— Но…
— Шът! Ще открият, че те няма, и най-напред ще претърсят къщата… ако не е изгоряла междувременно. Като не те открият, ще тръгнат на запад, по Големия път — тя хвърли към Сюзан поглед, неприсъщ на дебелата, объркана и колеблива Олив Торин, която жителите на Хамбри познаваха — или си мислеха, че познават. — Знам накъде би тръгнала, ако решаваше сама, другите също го знаят — и най-добре да не следваме тази посока.
Сюзан замълча. Беше прекалено объркана, за да говори, но Олив като че ли знаеше какво прави и Сюзан й беше много благодарна.
— Докато вървят на запад, ще се стъмни. Ще пренощуваме в една от скалните пещери, на около осем километра оттук. — Мисълта за пещерите, в които си беше играла като малка, я ободри. — Утре ще поемем на запад. Страхувам се, че ще се наложи да изтърпиш дебелата стара вдовица за известно време. По-добре да свикнеш с присъствието ми.