— Много си добра! — каза Сюзан. — Трябваше да ни пуснеш сами, сай!
— И да се върна — къде? Та аз не можах да накарам дори двама стари глупаци на стража в кухнята да ми се подчиняват. Фран Ленгил е господар на всичко сега, ще му е по-добре да ме обяви за луда и да ме напъха в някоя стая с решетки на прозорците. Или би трябвало да остана и да гледам как Хаш Ренфрю става кмет. — Олив се засмя.
— Сай, съжалявам!
— Ще съжаляваме по-късно — каза Олив и гласът й звучеше невероятно ведро. — Засега най-важното е да стигнем до онези пещери незабелязани. Все едно сме се изпари ли! Дръж се!
Олив се изправи на стремената, огледа се, за да се ориентира, кимна и се обърна така, че да говори с Шийми.
— Млади човече, време е да яхнеш вярното си муле и да се върнеш в Сийфронт. Ако видиш някакви ездачи да идват зад нас, трябва да ги върнеш с няколко добре подбрани думи. Ще го направиш ли?
Шийми изглеждаше стреснат.
— Не знам дали ще се справя, сай Торин, тъй си е.
— Глупости — промърмори Олив и го целуна по челото. — Върни се в бърз тръс. Наблюдавай дали някой идва след нас, докато слънцето не докосне хълмовете, след това се обърни на север и ни последвай. Ще те чакаме при знака. Знаеш ли какво имам предвид?
Шийми беше сигурен, защото знакът обозначаваше северния край на добре познатия му мъничък географски район.
— Червеният ли? Този със сомбрерото и със стрелката към града?
— Точно този! Няма да стигнеш дотам преди залез слънце, но ще има достатъчно лунна светлина тази вечер. Ако не се появиш веднага, ще те чакаме. Но сега трябва да се върнеш и да отклониш всеки, който ни следва. Разбра ли?
Шийми слезе от коня, обърна Капричозо и се покатери на гърба му.
— Така ще сторя, Олив-сай!
— Добре, младежо. Чудесно! Сега тръгвай.
— Шийми? — обади се Сюзан. — Ела за малко, ако обичаш.
Той се подчини и я погледна с обожание. Сюзан се наведе и го целуна — не по челото, а по устните. Младежът се притисна към нея и се разрида.
— Благодаря! — прошепна девойката.
Шийми кимна и едва успя да прошепне:
— Беше само ка. Знам го… но те обичам, Сюзан-сай. Върви в мир. Ще се видим скоро.
— Очаквам с нетърпение завръщането ти.
Но нямаше нито „Скоро“, нито „По-късно“ за тях. Шийми дълго гледа назад, като й махаше. Сюзан вдигна ръка в отговор. Беше последният път, когато Шийми я видя.
12
Латиго беше пратил постови на два километра от Висящата скала, но русото момче, което Роланд, Кътбърт и Алан видяха да охранява танкерите, изглеждаше объркано, неуверено и не беше опасно за никого.
Когато Кътбърт направи знака на Добрия, младият пазач направи същото и радостно се усмихна.
— Какво става? — попита. Говореше с акцент от Вътрешността. — на Роланд му се стори, че е нордит.
— Три момчета са изтрепали куп големи клечки и са побегнали към хълмовете — отвърна Кътбърт. — Имаше схватка. Вече приключи, но се биха страхотно!
— Какво…
— Няма време! — намеси се грубо Роланд. — Имаме съобщения! — Скръсти ръце на гърдите, сетне ги протегна.
Момчето му отдаде чест с усмивка. Минаха край него и влязоха в лагера на Латиго.
— Не забравяйте, че тактиката е „удряй и бягай“ — напомни им Роланд. — Не бива да се бавим. Няма да имаме друг шанс.
— Богове, въобще не споменавай подобна възможност — възкликна Кътбърт, но се усмихваше. Извади прашката си и изпробва ластика й с палец. След това близна пръста си и провери посоката на вятъра. Беше силен, но духаше в гърба им.
Алан свали картечницата на Ленгил, погледна я със съмнение и освободи предпазителя.
— Не съм сигурен в това чудо, Роланд. Заредена е и мисля, че мога да я използвам, но…
— Тогава действай — отсече Роланд. Вече набираха скорост, копитата на конете им барабаняха по камъните. Вятърът се усилваше. — Ако засече, хвърляш я и вадиш револвера! Готови ли сте?
— Да.
— Бърт?
— Аха — каза Кътбърт с преувеличен хамбрийски акцент. — Тъй си е, тъй си е то.
Пред тях няколко отряда ездачи се подготвяха за потегляне. Пехотинците се взряха в пришълците с любопитство, но без да се разтревожат.
Роланд измъкна двата си револвера и изкрещя: