— Гилеад! Слава на Гилеад!
Пришпори Ръшър в галоп. Другите направиха същото. Кътбърт отново беше в средата, с прашката в ръце, а от стиснатите му устни стърчаха кибритени клечки.
Стрелците връхлетяха върху Висящата скала като ураган.
13
Двадесетина минути след като отпратиха Шийми на юг, Сюзан и Олив направиха завой и се сблъскаха с трима ездачи. Под косите лъчите на късното следобедно слънце Сюзан видя, че единият има татуиран син ковчег на ръката. Беше Рейнолдс и тя изтръпна.
Не познаваше кривогледия от лявата страна на Рейнолдс, но онзи отдясно, който приличаше на свещеник, беше Ласло Раймър. И точно към него погледна Рейнолдс, след като се усмихна на Сюзан.
— Дори не можахме да пийнем по едно за Бог да прости на бившия канцлер! — рече той. — На бърза ръка ни изхвърлиха от града. Мътните ги взели! Тази дъртачка е голямо нещо. Може да накара и мъртвец да ти духа, да ме извиниш за приказката. Мисля, че на леля ти й хлопа дъската, сай Делгадо! Тя…
— Приятелите ти са мъртви — прекъсна го Сюзан.
Рейнолдс млъкна за момент и сви рамене:
— Глей ти! Реших да се движа без тях. Но може да поостана още една нощ. Тези жътвени истории… Слушал съм толкова много за начина, по който хората го правят във Вътрешността!
Кривогледият се изсмя.
— Пусни ни да минем — настоя Олив. — Момичето не е сторило нищо, нито пък аз.
— Тя помогна на Диърборн да избяга — каза Раймър, — а той уби собствения ти съпруг и моя брат. Не бих нарекъл това нищо.
— Боговете може и да пратят Кимба Раймър в рая, но истината е, че той ограби половината градска съкровищница и каквото не даде на Фарсън, запази за себе си.
Раймър се дръпна, все едно го бе ударила.
— Ти не подозираше, че знам, а? Нито един от вас не се сещаше за мен… макар че изобщо не ми пука за мнението ви. Знам предостатъчно и тъй да си остане. Например, че човекът, до когото стоиш…
— Млъкни! — промърмори Раймър.
— … е най-вероятно същият, който прободе сърцето на брат ти…
— Млъквай, глупачко!
— … и определено вярвам в това.
— По-добре го послушай и си затвори устата — обади се Рейнолдс. Вече не се усмихваше. Сюзан си помисли: „Не обича хората да знаят какви ги върши! Без Джонас е нищожество. И го знае!“
— Пусни ни да минем — каза Олив.
— Не, сай, не мога да го направя.
— Тогава ще ти помогна.
Пъхна ръка под широкото серапе и измъкна огромен револвер.
Но Тримата бяха така стъписани от гледката на старото пушкало в ръцете й (Рейнолдс също), че си седяха на конете, зяпнали от изумление. Джонас би се разплакал при тази гледка.
— Хванете я! — дочу се странен старчески глас. — Какво ви става, глупаци? Хванете я!
Рейнолдс се размърда и посегна към револвера си. Беше бърз, но докато напипваше кобура, вдовицата на кмета вече стискаше оръжието си с две ръце и присвила очи като малко момиче, което карат да изяде нещо отвратително, дръпна спусъка.
Блесна искра, но се разнесе само облаче син дим. Куршумът — достатъчно голям да откъсне главата на Клей Рейнолдс, си остана в дулото.
В следващата секунда той също стреля. Конят на Олив изцвили и рязко отскочи назад. Тя падна от седлото с главата надолу, с голяма черна дупка върху серапето й, точно над сърцето й.
Сюзан изпищя. Звукът като че ли идваше някъде отдалеч. Усети, че ще припадне, но чу тропота на копита по пътя… и разбра какво ще се случи. Дори преди кривогледият да се отмести и да й разкрие гледката, тя знаеше и писъците й спряха.
Изтощеното пони, което беше отвело вещицата обратно в Хамбри, беше сменено с отпочинало, но каручката си беше същата — черна, със златни кабалистични символи и със същия каруцар. Рия стискаше юздите, главата й се полюшваше като на ръждясал стар робот. Усмивката й беше като на озъбен мъртвец.
— Здравей, госпожичке! — извика тя, наричайки я както през нощта, когато Сюзан беше дошла да докаже девствеността й. Тогава девойката беше тичала през по-голямата част от пътя, защото й липсваше смелост. Под светлината на Целуващата луна беше дошла тя, с кипнала от тичането кръв и порозовяло лице; беше пяла „Безгрижна любов“.
— Твоите приятелчета ми взеха топката, малката! — добави Рия, когато понито спря на няколко крачки пред ездачите. Дори Рейнолдс се втренчи в нея с тревога. — Взеха ми хубавата светлинка, ето какво направиха тези лоши момчета! Тези лоши, лоши хлапета! Но кълбото ми показа много, докато още беше при мен. Вижда надалеч и знае какво ще се случи. Повечето от видяното забравих… но не и откъде ще минеш, сладурано. Знаех по кой път тази мръсна стара мъртва кокошка, дето лежи тук на пътя, ще те прекара. Сега трябва да идем в града! — Усмивката й се превърна в зловеща гримаса. — Време е за празника.