Лекотата, с която стрелците се бяха промъкнали във вражеския лагер, и объркването, с което беше посрещната атаката им, бяха предизвикани от неопитност и пренебрежение от страна на войниците, но начинът, по който Латиго беше разположил танкерите, си беше негова грешка. Беше ги наредил плътно един до друг, без дори да помисли какво прави, и сега те стреляха напосоки. След като верижната реакция беше започнала веднъж, нямаше начин да бъде спряна. Дори преди Роланд да даде сигнал на Алан и Кътбърт да прекратят, всичко беше приключило. Лагерът на Латиго беше в пламъци и плановете на Джон Фарсън бяха провалени.
— Напред! — изкрещя Роланд. — Тръгвайте! Напред!
Обърнаха на запад и се насочиха към Айболт Каньон.
Докато препускаха, Роланд почувства един-единствен куршум да прелита край лявото му ухо. Беше единственият, изстрелян по тях през цялото нападение над танкерите.
16
Латиго беше побеснял от гняв и това може би беше Божия милост — спаси го от мисълта какво ще направи Добрия, когато научи за провала му. Защото в момента единственото, което искаше Латиго, беше да залови хората, които го бяха нападнали от засада.
Хора? Не.
Момчетата бяха виновни за всичко.
Латиго знаеше кои са и бягството им щеше да бъде спряно точно тук, на изток от горите и хълмовете.
— Хендрикс! — изрева. Хендрикс поне беше съумял да събере хората си — половин дузина, всички на коне. — Хендрикс, при мен!
Когато онзи се насочи към него, Латиго се обърна и видя своите войници да стоят и да зяпат горящите танкери. Прииска му се да изкрещи, но успя да се сдържи навреме.
— Хей! — изрева към войниците. Само един се обърна. Латиго тръгна към него и му връчи револвера си, като му нареди да застреля един от онези, които не се бяха обърнали.
— Застреляй този негодник.
Замаян, с изражение на човек, който мисли, че сънува, човекът се подчини. Нещастникът падна на колене и се свлече на земята. Останалите най-сетне се обърнаха.
— Добре! — каза Латиго и си прибра оръжието.
— Сър! — извика Хендрикс. — Видях ги, сър! Видях враговете!
Още два танкера се взривиха. Няколко изкривени стоманени парчета полетяха към тях. Неколцина от войниците приклекнаха.
— Да тръгна ли след тях, сър?
— Ще взема хората ти и сам ще ги последвам, Хендрикс. Събери колкото можеш от хората си, но не се престаравай. Тръгнали са към каньона, а някой ми каза, че бил задънен. Ако е така, ще го превърнем в стрелбище.
Устните на Хендрикс се извиха в несигурна усмивка:
— Да, сър.
Зад тях танкерите продължаваха да избухват.
17
Роланд се обърна и остана изумен от черния димен стълб, който се издигаше във въздуха. Пред тях виждаше храстите, блокиращи входа на каньона. И въпреки че вятърът духаше в обратна посока, чуваше писъка на изтъняването.
Направи знак на Кътбърт и Алан да забавят малко. Докато и двамата гледаха към него, той свали кърпата си, намота я и я върза така, че да закрива ушите му. Те повториха действията му.
Продължиха да препускат на запад, сенките им се носеха пред тях. Зад тях Роланд различи две групи ездачи, които ги преследваха. Латиго предвождаше едната и отчаяно се опитваше да сдържа ездачите си, за да се съединят двата отряда и да нападнат заедно.
„Прекрасно“ — реши той.
Тримата се насочиха към каньона, като се движеха по-бавно, за да позволят на преследвачите да ги приближат. От време на време оглушителен гръм разтърсваше земята, когато поредният танкер се взривяваше. Роланд беше изумен колко лесно стана всичко — дори след битката с Джонас и Ленгил, която би трябвало да предупреди враговете какво ги очаква, пак беше лесно. Спомни си за един Жътвен ден преди много време, когато двамата с Кътбърт бяха на по около седем години и тичаха покрай редица плашила, като ги събаряха едно след друго — бум-бум-бум.
Воят на изтъняването се вмъкваше в мозъка му въпреки кърпата и караше очите му да сълзят. Зад себе си чуваше тропота на копита и виковете на преследвачите. Това му достави удоволствие. Хората на Латиго бяха пресметнали вероятностите — две дузини срещу трима — и бойният им дух се беше възвърнал.