Роланд се обърна напред и насочи Ръшър към отвора в храстите.
18
Хендрикс се изравни с Латиго и задъхано извика:
— Сър, настоявам да докладвам!
— Давай!
— Събрах двадесет човека и около три пъти по толкова препускат с все сили да се присъединят към нас.
Латиго сякаш не го чуваше. Очите му се бяха превърнали в сини парченца лед. Изпод мустаците му сияеше зловеща усмивка.
— Родни! — каза той, наричайки Хендрикс с първото му име.
— Сър?
— Мисля, че влизат в каньона. Да… Виж. Сигурен съм. След две минути ще е твърде късно да обърнат.
— Да, сър, прекрасно. — Хендрикс се обърна и махна на хората си да се приближат.
19
— Слизайте! — извика Роланд, когато стигнаха до преплетените храсталаци. Не знаеше дали ако влязат без конете в каньона, това няма да предизвика подозренията на Латиго — и не го беше грижа. Жребците бяха превъзходни, отлична гилеадска порода, и през последните месеци Ръшър се беше превърнал в негов приятел. Нямаше да вкара нито него, нито някой от другите коне в каньона, където щяха да са приклещени между огъня и изтъняването.
Младежите мигновено скочиха от седлата, Алан свали торбата от седлото и я преметна през рамо. Конете на Кътбърт и Алан веднага побегнаха, но Ръшър се поколеба за момент и погледна към Роланд.
— Тръгвай! — Стрелецът го плесна по задницата. — Тичай!
Ръшър препусна. Кътбърт и Алан се промушиха през процепа в храстите. Роланд ги последва, като пътем погледна дали посипаният барут си е на мястото. Там си беше и още беше сух — не беше капнала и капка дъжд откакто го бяха посипали.
— Кътбърт — извика, — дай кибрита.
Кътбърт му подаде няколко клечки. Смееше се толкова силно, че беше невероятно как успява да ги стиска между зъбите си.
— Позагряхме ги днес, а? И още как.
— Така е, наистина — кимна Роланд и също се ухили. — Хайде сега, бегом към този комин!
— Нека аз да го направя — примоли се Кътбърт. — Моля те, Роланд, тръгни с Алан, а аз да остана. Знаеш, че съм пироман по душа, винаги съм бил.
— Не! Недей да спориш. Тръгвай. И кажи на Алан да пази като очите си магьосническото кълбо.
Кътбърт го погледна изпитателно, после кимна:
— Не се бави.
— Няма.
— И дано имаш късмет.
— Твоят да е два пъти повече.
Кътбърт забърза нататък, ботушите му тропаха по камъните. Догони Алан, който вдигна ръка и махна на Роланд. Стрелецът му кимна и мигновено се приведе, тъй като един куршум профуча толкова близо до него, че откъсна парче от периферията на шапката му.
Притаи се от лявата страна на отвора в храстите и се огледа. Сега вятърът с пълна сила духаше в лицето му. Хората на Латиго бързо се приближаваха. По-бързо, отколкото беше очаквал. Ако вятърът угасеше пламъците…
Забрави всички „ако“! Дръж се, Роланд… дръж се… изчакай ги…
Стискаше зъби, приготвил по една незапалена клечка във всяка ръка, и се взираше през преплетените клонки. Миризмата на петрол беше остра и натрапчива. Недалеч се издигаше стълбът дим от горящите танкери. Писъкът на изтъняването гърмеше в ушите му и предизвикваше главозамайва — не, караше го да се чувства не на място в собственото си тяло. Спомни си как се беше носил в розовия ураган… как беше откъснат от видението за Сюзан. „Благодаря на Бога за Шийми — помисли си разсеяно. — Той ще се погрижи за нейната безопасност.“ Но зловещият писък на изтъняването някак си го объркваше, караше го да се пита дали не е пропуснал да види нещо важно.
Латиго и хората му се носеха в галоп към входа на каньона и групата отзад бързо настигаше предните редици. За водачите щеше да е невъзможно да спрат внезапно и да не бъдат прегазени от останалите.
Време беше. Роланд запали една от клечките, сетне я поднесе към барута. Пламъчетата плъзнаха по браздата като ярка жълта следа.
Той се хвърли през отвора, който беше достатъчно широк през него да преминат два коня. Запали другата клечка, пусна я в барута, обърна се и хукна.
20
„Мама и татко“ — беше първата му объркана мисъл — толкова неочакван спомен, че му дойде като шамар. — „На езерото Сарони.“