Кога бяха ходили там? Не можа да си спомни. Знаеше само, че е бил съвсем малък, че там имаше широка плажна ивица, на която беше строил пясъчни замъци. Точно с това се занимаваше през целия ден…
(ваканция? беше ли това ваканция? дали моите родители действително си бяха позволили поне една почивка?)
… и по някаква причина беше вдигнал поглед — може би заради крясъците на птиците, летящи над езерото — и бе видял родителите си, Габриеле и Стивън Дисчейн, с гръб към него, прегърнати през кръста и загледани в синята вода под синьото лятно небе. Каква любов към тях беше изпълнила сърцето му. Колко безбрежна беше тя и как го изпълваше целия — истинската Светла кула за всеки човешки живот и душа.
Само че сега не чувстваше обич, а ужас. Двамата, които стояха пред него, докато тичаше към края на каньона, не бяха Стивън от Гилеад и Габриел от Артен, а приятелите му Кътбърт и Алан. И не бяха прегърнати през кръста, а се бяха хванали за ръце като дечица от приказките, които са се загубили в някоя страховита гора. Над тях летяха птици — само че бяха лешояди, не чайки, и мъглявото, трептящо нещо пред двамата не беше вода.
Беше изтъняването и докато Роланд ги наблюдаваше, Кътбърт и Алан тръгнаха към него.
— Спрете! — изкрещя. — В името на бащите си, спрете!
Те не се подчиниха. Вървяха ръка за ръка към мъглявото зелено сияние. Изтъняването сякаш мърмореше окуражаващо, обещаваше им награди, проникваше в съзнанието им.
Нямаше да успее да стигне до тях, ето защо Роланд направи единственото, за което успя да се сети — стреля над главите им. Поне за момент трясъкът от изстрелите заглуши звука на изтъняването. Двамата спряха на няколко сантиметра от ужасяващото сияние. Роланд почти очакваше то да се протегне и да ги сграбчи, както беше хванало птицата, когато бяха дошли тук в нощта на Крадливата луна.
Стреля още веднъж във въздуха, ехото отекна в каменните стени на каньона.
— Стрелци! — провикна се. — Към мен! Към мен!
Алан пръв се обърна към него, замаяните му очи сякаш плуваха сред изцапаното му с прах лице. Кътбърт пристъпи още една крачка напред, връхчетата на ботушите му изчезнаха в сребристо-зелената пяна в края на изтъняването (нещото изпищя още по-пронизително, сякаш предвкусваше победата си), но Алан го дръпна назад. Кътбърт се препъна в голям скален отломък и падна. Когато вдигна поглед, очите му се бяха избистрили.
— Богове! — прошепна и докато се изправяше на крака, Роланд видя, че върховете на ботушите му ги няма, бяха отрязани като с ножица. Палците на краката му стърчаха от дупките.
— Роланд — прошепна той, докато с Алан се препъваха назад, — почти ме погълна. То говореше!
— Да! И аз го чух! Елате, нямаме време!
Поведе ги към пукнатината в стената на каньона, като се молеше да успеят да се изкачат достатъчно бързо, преди да ги обсипят с куршуми… което със сигурност щеше да стане, ако Латиго пристигнеше преди да успеят да се доберат догоре.
Усети някаква миризма — кисела и горчива като на кипящо хвойново сладко. Покрай тях се понесоха първите тънки пипалца сивкаво-бял дим.
— Кътбърт, ти си пръв. Алан, следвай го! Аз ще бъда последен. Качвайте се по-бързо, момчета. Животът ви зависи от това.
21
Хората на Латиго се втурнаха през пролуката в храстите и докато преминаваха, постепенно разшириха отвора. Сухите растения вече се бяха запалили, но във възбудата си никой не забеляза малките пламъчета — или ако ги бяха видели, не им обърнаха внимание. Смрадливият дим също остана незабелязан — носовете им бяха запушени от миризмата на горящ петрол. Латиго беше обладан от една — единствена мисъл: „Задънен каньон! Задънен каньон! Задънен каньон!“
Все пак нещо започна да се промъква през тази мантра, когато навлезе в Айболт, а копитата на коня му яростно трополяха върху чакъла и
(костите)
купчините оглозгани черепи. Беше нещо като басово бръмчене, подлудяващо пищене, настоятелно и неприятно. Караше очите му да сълзят. Но колкото и силен да беше звукът (ако изобщо беше звук, изглеждаше почти така, сякаш идва от мозъка му), той го отблъсна, вкопчи се в мантрата си
(задънен каньон, задънен каньон, хванахме ги в задънения каньон).
Щеше да му се наложи да се срещне с Уолтър, а може би и със самия Фарсън, когато това приключеше, и нямаше представа какво наказание ще получи, задето беше допуснал унищожаването на танкерите… но всичко това беше за по-късно. Сега искаше само да убие тези нагли мръсници.