Пред него каменистата пътека завиваше на север. Те трябваше да са някъде там, най-вероятно недалеч от завоя. Притиснати към задната стена на каньона, опитващи се да се скрият зад падналите камъни. Латиго щеше да ги накара да излязат с вдигнати ръце, умолявайки го за милост. Ала той нямаше да им прости. След това, което бяха направили, проблемите, които бяха причинили…
Когато зави покрай стената на каньона, вече извадил револвера си, конят му изпищя като жена и се дръпна назад. Латиго сграбчи рога на седлото и успя да се удържи, но задните копита на коня се подхлъзнаха върху чакъла и животното падна. Латиго пусна рога и се хвърли встрани, вече наясно, че звукът, който се беше промъквал в ушите му, внезапно е станал десет пъти по-силен, достатъчно силен да накара очите му да подскачат в орбитите си, да накара топките му да се стегнат неприятно и да изхвърли от съзнанието му мантрата, която толкова настоятелно си повтаряше.
Докато падаше, конете прелетяха край него и бяха изтласквани от ездачите, които на двойки преминаваха през процепа и се разпръсваха, без никой напълно да осъзнава, че каньонът е като гърло на бутилка.
За миг Латиго зърна развети опашки, копита и ботуши, напъхани в стремената. Опита се да се надигне и едно копито се стовари върху тила му. Шапката го спаси да изпадне в безсъзнание, но той падна на колене, пред очите му затанцуваха звезди, а по яката му рукна кръв.
Дочу писъци на животни и хора. Отново се надигна и видя Хендрикс да се опитва да обърне коня си на югоизток срещу прииждащите ездачи. Не успя. Очевидно конят му беше затънал в плаващи пясъци. Животното отново изпищя и се опита да се вдигне на задните си крака. Копитата му се подхлъзнаха. Хендрикс безмилостно го пришпорваше, опитвайки се да го накара да се размърда — но конят не можеше или не искаше. Звукът от изтъняването кънтеше в ушите на Латиго и сякаш беше погълнал целия свят.
— Назад! Обръщайте!
Опитваше се да изкрещи тези думи, но се чу само хриптене. Ездачите продължаваха да се носят покрай него, вдигайки прах. Латиго си пое дълбоко дъх, за да извика по-силно — трябваше да се върнат, нещо кошмарно ставаше в Айболт Каньон, — но от устните му не се изтръгна нито звук.
Пищящи коне.
Облаци дим.
И навсякъде, подлудявайки целия свят, това скърцащо, дразнещо, всепоглъщащо бръмчене.
Конят на Хендрикс рухна, очите му се въртяха диво, от устата му бликаше пяна. Хендрикс се строполи в димящата вода… но това не беше вода. Оживя, когато той падна в нея — пораснаха й зелени ръце, олигавена уста, която докосна бузата му и стопи плътта, докосна носа му и го откъсна, докосна очите му и ги измъкна от орбитите. Придърпа Хендрикс и под повърхността, но преди това да се случи, Латиго видя оголената му челюст, а окървавеният му език стърчеше през зъбите.
Другите видяха същото и се опитаха да се отдръпнат от зеления капан. Тези, които успяха, скоро бяха обградени от следващата вълна ездачи — някои още крещяха с пълно гърло бойни викове. Още коне и ездачи бяха изтикани в зеленото сияние, което жадно ги погълна. Латиго, вцепенен и кървящ, съзря човека на когото беше дал оръжието си. Мъжът, който беше послушал заповедта му и беше застрелял един от своите другари, за да се осъзнаят останалите, скочи от седлото и запълзя към края на зеленото блато, докато конят му потъваше. Опита се да се изправи на крака, видя двама ездачи да се носят към него и закри лицето си с ръце. След секунда го прегазиха.
Писъците на ранените и умиращите отекваха в задимения каньон, но Латиго едва ги чуваше. Интересуваше го само бръмченето… напомняше човешки глас, призоваващ го да скочи вътре. Да приключи с всичко. И защо не? Битката беше приключила, нали?
Машинално отстъпи назад и като по чудо не беше прегазен — потокът от ездачи отслабваше. Някои дори бяха в състояние да обърнат конете си. Но бяха отчаяни и объркани от сгъстяващия се дим.
„Проклетите негодници са запалили храстите зад нас. Богове от небето и земята, мисля, че сме в капан!“
Не можеше да дава заповеди — всеки път, когато си поемеше дъх, започваше да кашля неудържимо — но успя да сграбчи минаващия наблизо ездач и да го смъкне от седлото. Момчето падна с главата надолу и си разцепи главата върху остър камък. Латиго скочи на седлото и насочи коня си към изхода на каньона, но димът се сгъсти още повече. Латиго едва успяваше да различи нарастващото оранжево сияние на горящите храсти в края на пустошта.