Обърна коня си и запрепуска в посоката, откъдето беше дошъл. Още коне изникнаха от мъглата. Латиго се блъсна в един от тях и беше изхвърлен от седлото за втори път в разстояние на пет минути. Падна на колене, изправи се на крака и хукна по посока на вятъра, кашляйки и давейки се, със зачервени и сълзящи очи.
Зад завоя въздухът беше малко по-чист. Около него се мятаха коне, много от тях със счупени крака и пищящи хора. Видя няколко шапки да плуват по зелената повърхност на странния организъм, който изпълваше част от каньона.
„Ела — призова го зеленото сияние и Латиго откри, че зовът му е странно привлекателен, почти страстен. — Влез и се отпусни, почини си, бъди в мир, бъди цял.“
Латиго вдигна оръжието си с намерението да стрела в него. Не вярваше, че може да убие създанието, но щеше да навлезе вътре, стреляйки.
Само че не го направи. Револверът се изплъзна и падна от ръката му и той пристъпи в дълбините на изтъняването. Бръмченето нарастваше и нарастваше, изпълваше ушите му, докато не остана нищо друго.
22
Видяха всичко от скалите, където Роланд и приятелите му бяха спрели вцепенени на около шест метра под върха. Видяха настъпилото объркване, паникьосаното щуране, мъжете, които бяха прегазени, хората и конете, които бяха попаднали в изтъняването… също и онези, които накрая влязоха доброволно вътре.
Кътбърт почти се бе изкачил по стръмната стена на каньона, Алан и Роланд го следваха. Виждаха как изтъняването се разраства и пълзи към тях като надигаща се вълна.
Роланд, с угаснал вече боен плам, изобщо не се интересуваше от гледката, но нямаше начин да се обърне. Писъкът на изтъняването — изплашен и победоносен, щастлив и тъжен, изгубен и преоткрит — го задържаше като лепкави пипала. Вкопчваше се в скалата, хипнотизиран като приятелите си, и не помръдна дори когато димът се сгъсти и го накара да кашля.
Хората гинеха пред дима. Избледняха, когато пушекът се сгъсти и заля стените на каньона като вода. Конете цвилеха под отровния бял саван. Изтъняването бръмчеше и там, където се намираше, димът беше оцветен в мистично бледо — зелено.
Най-сетне писъците на хората замлъкнаха.
„Убихме ги — помисли си Роланд с болезнен, но главозамайващ ужас. — Не, не ние! Аз ги убих!“
Нямаше представа колко време беше стоял там — може би докато издигащият се дим го погълна изцяло, но след това Кътбърт, който отново беше започнал да се катери, се обади нежно, а в гласа му имаше изненада и объркване.
— Роланд! Луната!
Роланд погледна нагоре и видя, че небето е потъмняло до кадифен пурпур. Приятелят му гледаше на изток, а лицето му беше оцветено в оранжево от светлината на изгряващата луна.
„Да, оранжево — избръмча изтъняването в главата му. — Оранжево, каквото беше през нощта, когато дойде да ме видиш и да ме провериш. Оранжево като огън. Като празнична клада!“
„Как може да е вече нощ?“ — изкрещя той мислено, но внезапно осъзна какво се е случило. Времето пак се беше изместило като земни пластове, слягащи се след земетресение.
Нощта беше настъпила.
Луната изгряваше.
Ужасът го блъсна като юмрук, насочен в сърцето му, и той отстъпи назад — и извън скалния корниз, на който беше стъпил. Протегна ръка да сграбчи стърчащата скала над него, но сякаш действаше насън — отново бе обгърнат от розовата буря, която го бе понесла и му бе показала половината вселена. Може би стъклената топка му беше показала какво се намира в далечните светове само за да не му разкрие какво скоро ще се случи близо до него.
„Бих обърнал веднага, ако си мислех, че животът й наистина е в опасност! — беше казал той. — Веднага!“
А ако не беше способна да излъже, но можеше да го обърква? Дали преди да го отведе далеч и да му покаже Тъмната земя и Тъмната кула…? Да, беше му показала нещо друго, нещо, което той си спомни едва сега: странен човек с фермерски дрехи, който беше казал… какво? Не онова, което си беше помислил, което беше свикнал да чува през целия си живот; не „Ще съживи теб и посевите ти“, а…
— Смърт! — прошепна. — Твоята смърт ще съживи посевите ми. Чарю трий. Това беше казал. Чарю трий. Ела, Жътварю!