„Оранжево, стрелецо!“ — прозвуча писклив старчески глас в съзнанието му. Гласът на вещицата от Кьос. Цветът на огъня! „Това са старите обичаи, от които само плашилата с червени ръце са останали… до тази нощ. Днес старите обичаи ще бъдат възкресени. Чарю трий, проклето хлапенце, чарю трий — тази нощ ще си платиш за сладкия ми Ермот. Тази нощ ще платиш за всичко. Ела, Жътварю!“
— Катерете се! — изкрещя той. — Катерете се, нагоре! В името на бащите си, нагоре!
— Роланд, какво…? — Алан беше объркан, но все пак се подчини и върху лицето на Роланд се посипаха камъчета.
— Катери се, дявол те взел! — изкрещя отново. — Може би още не е късно да я спасим!
Но знаеше истината. Демонската луна беше изгряла, беше видял лъчите й да осветяват лицето на Кътбърт — и знаеше. Безумният писък на изтъняването, този гнил струпей, прояждащ плътта на реалността, се сля с безумното кискане на вещицата — и разбра какво ще се случи. „Смъртта ти ще съживи посевите ми… Чарю трий!“
О, Сюзан…
23
Сюзан не осъзнаваше какво я очаква, докато видя човека с дълга червена коса и смачкана шапка, която не закриваше настървените му очи. Когато той я замери с царевичните кочани, докато тя преминаваше, изправена в бавно придвижващата се каручка с вързани пред себе си ръце, със сведена глава и въже на шията — всичко й се изясни.
— Чарю трий! — извика фермерът, произнасяйки с наслаждение думите на Древните, които тя не беше чувала от детството си, думи, които означаваха „Ела, Жътварю“ … и нещо друго, също така. Нещо скрито, нещо тайно, нещо свързано с тази ужасна дума чар, която означава само смърт. И когато царевичният кочан падна пред нея, тя осъзна каква е тайната и разбра, че за нея няма да има нито дете, нито сватба в далечните приказни земи на Гилеад, нито зала, в която с Роланд ще бъдат поздравявани под светлината на електрическите полилеи. Нямаше да има съпруг, нито сладка любов, всичко това беше свършено. Светът отново се беше изместил и всичко беше свършило още преди да е започнало.
Разбра защо са я сложили в каручката и защо оцелелият Голям ковчег й беше надянал примка около врата.
— Не се опитвай да сядаш! — беше казал той. — Нямам желание да те душа, скъпа! Ако каручката се тръсне и паднеш, ще се опитам да задържа въжето хлабаво, но ако се помъчиш да седнеш, ще трябва да го стегна. По нейно нареждане! — Кимна към Рия, която зорко ги следеше от капрата. — Сега тя командва.
Каквито и щети да беше нанесла топката на тялото й и на нейния ум, не беше пречупила силата й; напротив, енергията й бе нараснала, сякаш беше открила друг източник. Хора, които биха могли да пречупят гръбнака й като суха съчка, следваха заповедите й, без да задават въпроси.
Събираха се все повече и повече хора, докато жътвеният следобед постепенно прерастваше в нощ — половин дузина вървяха пред каручката, яздеха с Раймър и кривогледия, цяла дузина отзад с Рейнолдс начело, въжето вързано за врата й беше омотано около татуираната му ръка. Тя не познаваше тези хора, нито пък знаеше как са се събрали.
Рия известно време води нарастващата групичка на север, после сви на югозапад покрай Коприненото ранчо и се върна в града. Дори в замаяното си състояние Сюзан осъзна, че вещицата се съобразява със залязващото слънце — или поне така беше, докато следобедната златна светлина угасна. Когато минаха край фермера — добър човек без съмнение, с малка ферма, където работи здраво от ранни зори до късен здрач и има семейство, което обича (но, о, там под периферията на шапката му блестяха тези настървени очи), тя разбра причината за бавното пътуване. Рия изчакваше луната да изгрее.
Нямаше богове, на които да се помоли, така че Сюзан отправи молитва към баща си.
„Ако ме чуваш, помогни ми да бъда силна да запазя спомена за него. Помогни ми да бъда смела. Не за да се спася, а за да не им доставя удоволствие да видят болката и страха ми. И на него, помогни му и на него.“
— Помогни му да оцелее — прошепна. — Запази любовта ми.
— Молиш ли се, драга? — попита старицата, без да се обърне. Пискливият й глас преливаше от фалшиво съчувствие. — Аха, моли се, докато още можеш, преди дъхът да изгори в гърлото ти! — Тя отметна глава и се изкиска, а стърчащите й кичури коса сияеха в оранжево под светлината на луната.