От отвора се подаваше стълба с пръстени от извита стоманена тел.
— Първо хвърлят полилея по теб, сетне ти показват вратата — рече Еди. Изправи се и помогна на Сузана да стане. — Добре, разбирам кога не съм желан. Хайде да се разкараме оттук.
— Съгласна съм с теб.
Отново докосна раната на лицето му. Той хвана пръстите и и ги целуна.
— Джейк? — попита Стрелецът. — Добре ли си?
— Да. А ти, Ко?
— Ко!
— Предполагам, че и той е добре — каза Джейк, вдигна наранената си ръка и мрачно я огледа.
— Пак те боли, нали? — попита Роланд.
— Да. Въздействието от лечението на Блейн преминава. Но не ми пука. Радвам се, че съм жив.
— Да. Животът е хубав. И астинът. Останало е малко от него.
— Искаш да кажеш аспирин.
Роланд кимна. Хапчето наистина имаше вълшебен ефект, но никога нямаше да може да изговори правилно името му.
— Девет от десет лекари препоръчват анацин, миличък — каза Сузана и когато Джейк я погледна учудено, добави: — Предполагам, че по твоето време вече не са го използвали. Няма значение. Най-важното е, че сме живи и всичко е наред.
Притегли хлапето в обятията си и го целуна по очите, носа и за миг по устата. Джейк се засмя и силно се изчерви.
— Да, в момента това е най-важното на света.
6
— Първата помощ може да почака — каза Еди, прегърна Джейк и го поведе към стълбата. — Можеш ли да си служиш с тази ръка, докато се катериш?
— Да, но не мога да нося Ко. Роланд, ще го вземеш ли?
— Добре.
Стрелецът взе скунка и го пъхна под ризата си, както бе направил, докато слизаше в шахтата, преследвайки Джейк и Гашър.
Момчето започна да се качва.
Роланд го следваше по петите, за да може скункът да души краката на хлапето, протягайки дългия си врат.
— Сузана? — обади се Еди. — Да те повдигна ли?
— И да сложиш мръсните си ръце на хубавия ми задник ли? Много искаш, бяло момче!
После му намигна и започна да се качва, издърпвайки се с мускулестите си ръце и подпирайки се на остатъците от краката си. Движеше се бързо, но Еди все пак я настигна и леко я побутна нагоре.
— Олеле! Целомъдрието ми! — извика тя и се засмя. После изчезна. На стълбата остана само Еди. Стоеше на последната пречка и оглеждаше луксозния вагон, който едва не се превърна в ковчег за техния ка-тет.
„Ти успя, малкият — каза Хенри. — Накара го да се самозапали. Знаех, че ще го направиш. Спомняш ли си, когато го казах на онези отрепки зад «Дейли»? На Джими Полио и на другите? Но ти успя. Изпрати го вкъщи с шибана херния.“
„Е, получи се“ — помисли Еди и докосна приклада на револвера на Роланд, без да съзнава, че още го държи.
Изкачи още две пречки, сетне пак погледна надолу. Вагонът на бароните вече беше мъртъв. Всъщност отдавна беше мъртъв — поредното творение на човешките ръце от един свят, който се бе променил.
— Адио, Блейн. Сбогом, друже.
Еди последва приятелите си, които се измъкваха през аварийния люк на покрива.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА. ТОПИКА
1
Джейк стоеше върху наклонения покрив на Блейн Моно и гледаше на югоизток, по пътя на Лъча. Вятърът разрошваше косата му, очите му бяха широко отворени от изумление.
Не знаеше какво ще види — вероятно един по-малък и по-провинциален вариант на Луд, но не предполагаше, че ще съзре онова, което се появи над дърветата в близкия парк. Зелен пътен знак със син щит отгоре.
Роланд застана до него. Измъкна внимателно Ко от пазвата си и го сложи на покрива. Животинчето подуши розовата повърхност на Блейн, сетне погледна към предната част на влака. Там металът се беше набръчкал и се лющеше. Два дълги черни разреза разсичаха покрива в успоредни линии. В далечния край на всяка имаше широк, плосък, метален стълб, боядисан в жълти и черни ивици.
— Това са стълбовете, в които мислехме, че ще се блъснем — измърмори Сузана.
Роланд кимна.
— Провървя ни, голямо момче, да знаеш. Ако това чудо се движеше малко по-бързо…