— Вземете я! — изкрещя Рия. — Вземете тази мръсна убийца и я опечете! Чарю трий!
— Чарю трий! — отвърна тълпата. Гора от размахани ръце се надигна под светлината на луната, някъде изтрещяха фишеци, разнесе се детски смях.
Сюзан беше вдигната от каручката и пренесена до очакващата клада, предавана от ръце на ръце като героиня, която триумфално се завръща след победа на бойното поле. От ръцете й капеха червени сълзи върху яростните им лица. Луната спокойно съзерцаваше ужасяващата гледка, затъмнявайки светлината на хартиените фенери.
— И мечка и рибка, и зайче, и птичка — шепнеше тя, докато я стовариха върху кладата, като я сложиха на мястото, което беше приготвено за нея — цялата тълпа пееше в хор сега:
— Чарю ТРИЙ! Чарю ТРИЙ! Чарю ТРИЙ!
— И мечка и рибка, и зайче, и птичка…
Опитваше се да си спомни как Роланд беше танцувал с нея. Опитваше се да си спомни първата им среща на пътя: „Благодаря, сай, добра среща беше!“ — бе казал той и въпреки този страшен край и хората, които се бяха превърнали в таласъми, въпреки болката и предателството и онова, което щеше да се случи, беше казал истината: срещата им беше хубава.
— Чарю ТРИЙ! Чарю ТРИЙ! Чарю ТРИЙ!
Жените се приближаваха и хвърляха царевични кочани в краката й. Някои я улучваха (нямаше значение, нейното подуто и подпухнало лице като че ли беше изтръпнало) и една — беше Миша Алварес, чиято дъщеря Сюзан беше учила да язди — се изплю в лицето й и след това отскочи назад, вдигнала ръце към небето. Дойде и Корал Торин, накичена с жътвени амулети. Носеше купчина сухи листа, които хвърли върху Сюзан.
Отново се появи леля й, с Рия до себе си. Носеха по една факла. Изправиха се пред нея и Сюзан усети миризмата на горяща смола.
Рия вдигна факлата си към луната.
— ЧАРЮ ТРИЙ! — изкрещя с дрезгавия си старчески глас и тълпата отвърна: „ЧАРЮ ТРИЙ!“
Кордилия вдигна своята факла:
— ЕЛА, ЖЪТВАРЮ!
— ЕЛА, ЖЪТВАРЮ! — отвърнаха й те.
— Сега, мръсницо — изкудкудяка Рия, — сега идват най-горещите целувки, каквито нито един любовник не ти е давал.
— Умри, невернице — прошепна Кордилия. — Живот за посевите, смърт за теб!
Първа пъхна факлата си в купчината царевична шума, достигаща до коленете на Сюзан. Рия я последва. Лумнаха буйни пламъци и окъпаха Сюзан в златиста светлина.
Тя пое последна глътка студен въздух, стопли го със сърцето си и изкрещя:
— РОЛАНД, ОБИЧАМ ТЕ.
Хората отстъпиха, мърморейки, като че ли чувстваха угризения за онова, което бяха сторили, но беше твърде късно, за да се откажат. На кладата стоеше не плашило, а прекрасното момиче, което добре познаваха и което поради някаква налудничава причина бяха сложили на жътвения огън. Може би щяха да я спасят, ако имаха време — поне някои от тях щяха да опитат — но беше твърде късно. Сухите клони прихвана огъня, панталоните й пламнаха, също и ризата, дългата й руса коса засия над главата й като корона.
— РОЛАНД, ОБИЧАМ ТЕ.
В края на живота си усети горещина, но не и болка. Успя да си спомни очите му — сини като небето при изгрев слънце. Спомни си го как препускаше с развяна черна коса; видя го да се смее, изпълнен с щастие, което никога повече нямаше да изпита през дългия си живот. Продължи да чува смеха му, когато животът я напусна, а светлината и топлината се превърнаха в мек, успокояващ мрак, а тя го зовеше, отново и отново, докато потъваше в мрака.
26
Вече нямаше думи, виеше като умиращо животно, с ръце, притиснати към топката, която пулсираше като сърце. Виждаше как Сюзан изгаря на кладата.
Кътбърт отново се опита да му отнеме кълбото и не успя. Направи единственото, за което се досети — извади револвера си, насочи го към топката и свали предпазителя. Вероятно щеше да нарани Роланд, а стъклата можеха дори да го ослепят, но нямаше друг избор. Ако не предприемеха нещо, кълбото щеше да го убие.
Не се наложи да стреля. Топката сякаш беше видяла оръжието и беше разбрала смисъла на жеста му, защото внезапно угасна в ръцете на Роланд. Вцепененото му тяло, което трепереше от гняв, се отпусна. Той се строполи на земята и най-сетне пусна топката. Тя се изплъзна изпод него и се търкулна. Нищо не светеше в дълбините й, освен бледа оранжева искра — бледо отражение на изгряващата Демонска луна.