Алан погледна към кълбото със смесица от отвращение, ужас и възбуда… гледаше я, както се гледа опасно животно, което в момента спи — но ще се събуди, ще хапе, когато се съвземе.
Пристъпи към нея, възнамерявайки да я стъпче.
— Не смей — дрезгаво извика Кътбърт. Беше коленичил до Роланд, но гледаше към Алан. Луната се отразяваше в очите му като два ярки скъпоценни камъка. — Не смей да го правиш, след всичкото нещастие и смърт, през които преминахме, за да я вземем. Дори не си помисляй да го сториш.
Алан несигурно го погледна и си помисли, че все пак трябва да счупи проклетото нещо — нещастието, което е отминало, не означава, че друго няма да дойде, а докато кълбото беше непокътнато, нещастие беше единственото, което то бе способно да носи. Беше машина за нещастия и бе убило Сюзан Делгадо. Не знаеше какво е видял Роланд в топката, но беше зърнал лицето му и това му стигаше. Кълбото беше убило Сюзан и щеше да убива още, ако му позволяха.
Но след това се сети за ка и се отдръпна. По-късно горчиво щеше да съжалява, че го е сторил.
— Прибери я в торбата — промълви Кътбърт. — И ми помогни да се справим с Роланд. Трябва да го махнем оттук!
Алан взе топката. Отвращаваше се от допира до гладката й повърхност, очакваше да се съживи при докосването му. Ала не се случи нищо. Пъхна я в торбата, след това коленичи до Роланд.
Не знаеше колко време безуспешно са се опитвали да го върнат в съзнание, но забелязаха, че луната се е изкачила високо в небето, а димът откъм каньона вече се разсейваше. Накрая се отказаха, метнаха приятеля си на седлото на Ръшър и решиха да потеглят. Ако можеха да се доберат преди изгрев до гъстите гори на запад от Баронството, сигурно щяха да са в безопасност… но трябваше да стигнат поне дотам. Бяха разбили армията на Фарсън с поразителна лекота, но оцелелите сигурно щяха да се съберат отново на следващия ден. Най-добре беше да се махнат, преди това да се случи.
Напуснаха Айболт Каньон и крайбрежието на Меджис — яздеха под Демонската луна, с Роланд проснат напреки на седлото като труп.
27
Следващия ден прекараха в гората западно от Меджис, като чакаха Роланд да се свести. Когато мина пладне и той още беше в безсъзнание, Кътбърт каза:
— Провери дали можеш да проникнеш в съзнанието му.
Алан взе дланта на Роланд, концентрира се, наведе се над бледото, сънено лице на приятеля си и остана така почти половин час. Накрая тръсна глава и се изправи.
— Успя ли? — попита Кътбърт.
Алан въздъхна и поклати глава.
Измайсториха нещо като шейна от борови клонки, сложиха Роланд върху нея и продължиха, без да излизат на Големия път — би било прекалено опасно. Когато Роланд остана в безсъзнание и на следващия ден (Меджис беше далеч зад тях и младежите изпитваха необяснима носталгия) спряха, за да обсъдят какво да предприемат.
— Може ли да умре от глад или жажда, след като е в безсъзнание? — попита Кътбърт. — Не може, нали?
— Мисля, че е възможно — въздъхна Алан. Изминалата нощ им се беше сторила безкрайна. Легнаха на земята, завиха се през глава, за да затъмнят слънцето, и потънаха в мъртвешки сън. Събудиха се няколко минути преди да настъпи залезът и Демонската луна да пробие през скупчените облаци, които бяха предвестници на първите есенни бури.
Ококориха се, като видяха, че Роланд е седнал. Беше извадил топката и я притискаше в обятията си — късче от магия, мъртво като стъклените очи на Двуглавия. Очите на Роланд, също така мъртви, бяха втренчени в горската просека. От тук насетне щеше да се храни, но нямаше да спи. Щеше да пие от потоците, край които минаваха, но не и да говори. И нямаше да успеят да го разделят от Дъгата на Маерлин, с която се бяха сдобили на такава голяма цена. Но стъкленото кълбо не му показа нищо повече.
В отчаянието си Алан обгърна с длани лицето на Роланд, опитвайки се да проникне в съзнанието му. Само че там нямаше нищо. Създанието, което яздеше към Гилеад, не беше Роланд — или дори неговият призрак. Както лупата в края на цикъла си, тъй и той си беше отишъл.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ: БОЖИИТЕ ЧЕДА БУЙКИ СИ ИМАТ
ПЪРВА ГЛАВА. В КАНЗАС СУТРИНТА