1
За пръв път от
(часове? дни?)
Стрелецът замълча. Известно време гледа към сградата на изток (осветеният от слънцето стъклен дворец изглеждаше като черен силует, обграден от златен ореол). Беше отпуснал лакти на коленете си. После взе мяха с вода, вдигна го над главата си, отвори уста и го наклони.
Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу, докато преглъщаше. Водата се стичаше по набръчканото му чело и заливаше затворените му клепачи. Събираше се в триъгълната вдлъбнатина в основата на гръдната му кост и изтичаше назад по раменете му, мокреше косата му и я правеше по-тъмна.
Най-сетне остави мяха и остана да лежи със затворени очи и разперени над главата ръце, като човек, който се предава. От мокрото му лице на тънки струйки се вдигаше пара.
— Аххх! — промърмори.
— По-добре ли си? — попита Еди.
Клепачите на Стрелеца се повдигнаха и разкриха потъмнелите му сини очи.
— Да. Не знам как е възможно след този разказ, но е така!
— Някой психолог сигурно би ти го обяснил — каза Сузана, — но се съмнявам, че ще го изслушаш. — Сплете ръце зад гърба си, протегна се и потръпна… но потръпването беше рефлективно. Схващането и болката, които очакваше, липсваха и макар че гръбнакът й изпука, тя не чу изщракването, което очакваше.
— Ясно ми е едно — намеси се Еди, — трябваше да се изповядаш, за да ти олекне. Колко време сме стояли тук, Роланд?
— Само една нощ.
— И духовете направиха това в една единствена нощ — каза сънено Джейк. Ко седеше до него и го наблюдаваше с ясните си златисти очи.
Роланд седна, избърса лицето си с носната си кърпа и погледна Джейк:
— Какво каза?
— Цитирах един автор на име Чарлз Дикенс. Книгата е наречена „Коледна песен“. Всичко в една нощ, а?
— Имаш ли усещането, че е било по-дълго?
Джейк поклати глава. Чувстваше се общо взето по начина, по който се събуждаше сутрин — дори по-добре от някои утрини. Трябваше да се изпишка, но зъбите му не бяха покрити с мъх или нещо подобно.
— Еди, Сузана, как сте?
— Добре съм — отвърна младата жена. — По-добре, отколкото бих се чувствала, ако бях стояла будна цяла нощ.
Еди отбеляза:
— Това ми напомня за времето, когато се друсах.
— Не е ли така с всичко? — сухо го попита Роланд.
— Не, това е забавно. Направо е супер. Когато следващият влак полудее, ти ще му задаваш глупави въпроси. Знаеш ли, когато непрекъснато се дрогираш, започваш да свикваш и сутрин главата те боли, носът ти е запушен, сърцето ти прескача, гърбът ти е схванат… Запомни от мен, че за да определиш качеството на дрогата, е достатъчно да прецениш как се чувстваш на следващата сутрин. Във всеки случай се свиква — аз поне свикнах — и когато пропуснеш да вземеш дозата си, се събуждаш, седиш си на ръба на леглото и се питаш: „Какво, мътните да ме вземат, не ми е наред? Да не съм болен? Чувствам се странно. Дали пък не съм получил инсулт?“
Джейк се засмя, сетне притисна с длан устните си така яростно, сякаш искаше не само да заглуши звука, но и да го преглътне.
— Извинявай — каза. — Накара ме да си спомня за татко.
— И той ли се е друсал? — попита Еди. — Както и да е, очаквах да съм изтощен, да не мога да ходя… но мисля, че щом се изпикая, ще се почувствам по-добре.
— А нещо за хапване? — попита Роланд. Усмивката на Еди помръкна.
— Не — промълви. — Този разказ уби апетита ми.
2
Еди занесе Сузана зад храстите, за да се облекчи. Джейк се скри сред брезичките. Роланд заяви, че не бил толкова срамежлив и вдигна вежди, когато нюйоркските му приятели се засмяха.
Сузана не се смееше, когато излезе от храстите. Лицето й беше окъпано в сълзи. Еди не я попита нищо, той знаеше. Бореше се със същите чувства. Вдигна я нежно на ръце и тя притисна глава към врата му. Останаха така известно време.
— Чарю трий! — каза тя накрая, произнасяйки го досущ като Роланд. После вдигна глава, избърса сълзите си и продължи: — Да преживееш…
— Да преживееш всичко това… И то на четиринадесет години!
— Да… Но донякъде съм облекчен.
— Облекчен ли? Защо?
— Смятах, че той ще сподели как я е убил собственоръчно. В името на проклетата Кула.
Сузана го погледна право в очите: