— Мисля, че наистина си бил в купонджийско настроение — обади се Еди.
Роланд печално се усмихна, все още загледан в ръцете си:
— Около четири Кътбърт и Алан дойдоха в стаята ми. Представлявахме неописуема картина — обрулени от вятъра, с празни погледи, ръцете ни бяха покрити със заздравяващи рани и белези от катеренето ни по стената на каньона, отслабнали бяхме като скелети. Дори Алан, който винаги е бил пълничък, направо изчезваше, ако се обърнеше в профил… Поставиха ме пред свършен факт. Бяха запазили тайната на топката до този момент — отчасти от уважение към мен, отчасти заради загубата, която бях преживял, казаха ми и аз им повярвах, — но не искаха да пазят тайната след празненството. Ако не я предадях доброволно, щяха да оставят на бащите ни да решават. Бяха ужасно възбудени, особено Кътбърт, но бяха решени на всичко. Обещах им, че ще я дам на баща ми преди банкета — преди майка ми да пристигне с каретата от Дебария. Те трябваше да дойдат по-рано и да се убедят, че съм изпълнил обещанието си. Кътбърт се опита да се измъкне и каза, че не е необходимо, но разбира се, беше нужно…
— Да-а — промърмори Еди. Прекрасно разбираше тази част от историята. — Можеш да изхвърлиш боклука и сам, но е много по-лесно да го сториш, ако с теб има някой.
— Алан, поне той знаеше, че за мен ще е по-добре — по-лесно, — ако не трябва да предавам топката самичък. Срита Кътбърт и каза, че ще бъдат там. И бяха. И аз я предадох, макар че никак не ми се искаше. Баща ми пребледня като платно щом погледна в торбата и видя какво има там, извини се и я отнесе. Когато се върна, вдигна чашата си с вино и започна да говори за приключенията ни в Меджис така, сякаш нищо не се е случило.
— Но в промеждутъка, след като приятелите ти са говорили с теб и преди да я предадеш, ти си погледнал в нея — намеси се Джейк. — Влязъл си вътре. Пътувал си там. Какво ти е показала този път?
— Отново Кулата — отговори Роланд. — И пътешествието ни към нея. Видях също падането на Гилеад и триумфът на Добрия. Бяхме отложили тези събития с близо двадесет месеца, като взривихме танкерите и нефтените кули. Не можех да направя нищо повече… но топката ми показа друго събитие, в което можех да се намеся. Видях един нож. Острието беше намазано със силна отрова, донесена от далечното кралство от Средния свят на име Гарлан. Отровата беше толкова силна, че дори най-лекото одраскване би могло да предизвика почти мигновена смърт. Един уличен певец — в действителност най-големият племенник на Джон Фарсън — беше донесъл ножа. Човекът, на когото го даде, беше главният животновъд. Той пък го предаде на убиеца. Баща ми нямаше да види изгрева на слънцето след банкета… — Той мрачно им се усмихна. — Но заради това, което видях в магьосническото кълбо, ножът никога не стигна до ръцете на този, който трябваше да го използва, и в края на седмицата назначиха нов животновъд. Много приятни историйки ви разказвам, нали? Охо, страхотни са.
— Видя ли за кого беше предназначен ножът? — попита Сузана. — Истинският убиец?
— Да!
— А нещо друго? Видя ли още нещо? — попита Джейк. Планът за убийство на бащата на Роланд не му беше особено интересен.
— Да — Роланд се поколеба. — Обувки. Само за минута. Летящи във въздуха обувки. В началото си помислих, че са есенни листа. Но когато разбрах какво са всъщност, изчезнаха и се озовах на леглото, стиснал топката. Баща ми… Както казах, той наистина беше много изненадан, когато погледна в торбата.
„Ти си му казал кой е получил ножа със специалната отрова — помисли си Сузана. — Джийв Касапина или който там е бил, но не си му казал за кого е бил предназначен, нали, захарче? И защо не си? Защото си искал да се погрижиш за това лично?“ Но преди да попита, Еди зададе нов въпрос:
— Обувки ли? Летящи във въздуха? Това означава ли нещо за теб сега?
Роланд поклати глава.
— Разкажи ни какво още си видял — намеси се Сузана. Той я погледна и в очите му имаше толкова болка, че леките й подозрения мигновено се превърнаха във факт. Отклони поглед от него и стисна ръката на Еди.
— Съжалявам, Сузана, но не мога.
— Добре — съгласи се Еди. — Добре де, Роланд, това беше страхотно.
— Отно — добави Ко.
— Видя ли вещицата отново? — попита Джейк.
Доста дълго им се струваше, че Роланд няма да му отговори, но накрая все пак каза:
— Да. Не беше приключила с мен. Както сънищата ми за Сюзан, тя ме преследваше. Беше ме следвала по целия път от Меджис.