— Какво е това? — попита. — Какво означават тези обувки?
— Не мисля, че някой от нас знае със сигурност — каза Сузана.
— Не — съгласи се Джейк. — Това е още една гатанка. — С отвращение се втренчи в странните, кървавочервени обувки. — Още една проклета гатанка.
— Кажи ми каквото знаеш! — Роланд отново погледна към стъкления дворец. Беше на около двайсет километра разстояние, сияеше под слънчевите лъчи като мираж, но беше реален като… е, добре, като обувките. — Моля, кажете ми каквото знаете за тези обувки.
— Аз имам буйки, ти имаш буйки, всички Божии чеда имат буйки — каза Одета.
— Добре — каза Еди. — Обувките са тук. И ти ли си мислиш онова, което и аз?
— Така ми се струва.
— А ти, Джейк?
Вместо да му отговори, Джейк вдигна и другата обувка (Роланд не се съмняваше, че всички обувки, включително тези на Ко, ще са им по мярка) и енергично ги удари една в друга. Това не означаваше нищо за Роланд, но и Еди, и Сузана реагираха мигновено, като се оглеждаха наоколо и се взираха в небето, като че очакваха да се разрази буря. Успокоиха се, след като отново погледнаха към двореца… и един към друг, по този изумителен начин, който караше Роланд да желае от все сърце да ги разтърси, та зъбите им да затракат. Въпреки това изчакваше — понякога това е всичко, което някой може да стори.
— След като си убил Джонас, си гледал в топката! — каза Еди и се обърна към него.
— Да!.
— Пътувал си в топката.
— Да, но не искам да говорим отново за това, то няма никаква връзка с…
— Мисля, че има — каза Еди. — Летял си в розовата буря. Вътре в розовото торнадо. Торнадо е дума, която може да се използва за ураган, нали? Особено когато измисляш гатанка.
— Точно така — намеси се Джейк. Говореше унесено, почти като момче, което бълнува в съня си. — Кога Дороти прелетя над Магьосническата дъга? Когато е била в торнадото.
— Вече не сме в Канзас, захарче — каза Сузана и издаде странен звук, който Роланд прие за смях. — Може и да ти прилича малко, но Канзас никога не е бил… е, знаеш, толкова изтънен.
— Не ви разбирам — прошепна Роланд. Беше му студено и сърцето му биеше твърде бързо. Сега навсякъде имаше изтънявания, не им ли беше казал това? Световете се преливаха един в друг и силата на Кулата отслабваше. Наближаваше денят, когато розата ще бъде смазана под някой булдозер.
— Видял си разни неща по време на полета — каза Еди. — Преди да стигнеш до тъмните земи, които нарече Тъндърклап, ти си видял разни неща. Пианистът Шеб. Който после се е появил в живота ти, нали?
— Да, в Тул.
— И онзи с червената коса…
— Той също. Имаше гарван на име Золтан. Но когато се срещнахме, каза обичайното „Ще съживи и теб, и посевите ми!“ — нещо от този род. Мислех, че съм чул същото по време на полета в розовата буря, но тогава той каза съвсем друго. — Погледна към Сузана. — Видях и количката ти. Старата.
— И вещицата, нали?
— Да. Аз…
С писклив хрип, който напомни на Роланд за Рия, Джейк Чеймбърс изкрещя:
— Ще те хвана, хубавице. И малкото ти кученце също.
Стрелецът се втренчи в него, опитвайки се да не изпищи.
— Само че във филма вещицата не яздеше метла — добави Джейк, — беше се качила на колелото си, онова с кошницата отзад.
— Да, и нямаше жътвени амулети — съгласи се Еди. — А щяха да са хубаво допълнение. Казвам ти, Джейк, когато бях дете, имах кошмари заради смеха й.
— Не, маймуните бяха най-ужасни — обади се Сузана. — Летящите маймуни. Мислех си за тях и тогава се налагаше да се пъхна в леглото при мама и татко. Все още се караха относно това чия е била блестящата идея да ме заведат на този филм, когато заспивах между тях.
— Не ме притесняваше да чукна една в друга обувките — каза Джейк. — Ни най-малко.
Говореше на Сузана и Еди, Роланд все едно не беше с тях.
— Нали не си ги бях обул — добави момчето.
Сузана изглеждаше замислена.
— Знаеш ли какво обичаше да казва баща ми?
— Не… Но имам чувството, че скоро ще разберем — промърмори Еди.
Тя го погледна кисело, след което се обърна към Джейк: