— Ка — рече зад тях Еди. Гласът му прозвуча така, сякаш се усмихваше.
Стрелецът пак кимна.
— Така е. Ка.
Джейк отмести очи от стоманените стълбове и отново се вторачи в пътния знак. Беше почти убеден, че ще е изчезнал или на него ще пише нещо друго (например „ПЛАТЕНА МАГИСТРАЛА СРЕДЕН СВЯТ“ или „ВНИМАВАЙТЕ! ДЕМОНИ!“), но знакът още беше там и надписът беше същият.
— Еди? Сузана? Видяхте ли онова?
Погледнаха към мястото, което им посочваше. Един миг — толкова дълъг, че да уплаши Джейк, че има халюцинации — мълчаха. После Еди тихо рече:
— Да му се не види. Вкъщи ли се върнахме? Ако е така, къде са хората? И ако влак като Блейн е спирал в Топика, нашата Топика в щата Канзас, защо не съм видял нищо по „Седемдесет минути“?
— Какво е „Седемдесет минути“? — попита Сузана. Беше засенчила с длан очите си и гледаше на югоизток, към знака.
— Телевизионно предаване — отговори Еди. — Изпуснала си го с пет-десет години. Възрастни бели типове с вратовръзки.
Няма значение. Онзи пътен знак…
— Това е Канзас — прекъсна го тя. — Нашият Канзас, предполагам.
Сузана бе съзряла друг пътен знак, който едва се виждаше над дърветата, и го посочи. Надписът на него гласеше: „Канзас“.
— Има ли Канзас в твоя свят, Роланд?
— Не. Това място…
Млъкна и наклони глава, сякаш се вслушваше в някакъв звук в далечината. А изражението на лицето му… Джейк никак не го хареса.
— Е, деца! — весело каза Еди. — Днес ще изучаваме шантавата география на Средния свят. Там започвате от Ню Йорк, пътувате на югоизток към Канзас и после продължавате по пътя на Лъча, докато стигнете до Тъмната кула… която по една случайност е пльосната в средата на всичко. Първо, борите се с гигантски омари! Сетне се качвате на влак-психопат! А накрая, след посещение в нашето барче за един-два изстрела…
— Чувате ли нещо? — прекъсна го Роланд.
Джейк се заслуша и чу вятъра, шумолящ в листата на дърветата, и чаткането на ноктите на Ко, който вървеше към тях по покрива. После животинчето спря и дори този звук…
Една ръка го сграбчи за рамото и го накара да подскочи. Сузана. Главата й беше наклонена, а очите — широко отворени. Еди също слушаше. И Ко. Ушите му бяха щръкнали и зверчето гърлено скимтеше.
Джейк почувства, че настръхва. В същото време устата му се разтегна в гримаса. Звукът, макар и едва доловим, звучеше като захапване на лимон. И преди бе чувал нещо подобно. Когато беше едва пет-шестгодишен, в Сентрал Парк имаше един смахнат тип, който се мислеше за музикант. Всъщност там имаше много такива, но онзи човек беше единственият, когото Джейк бе виждал да свири. До него имаше табелка с надпис: „НАЙ-ДОБРИЯТ ИЗПЪЛНИТЕЛ НА ХАВАЙСКА КИТАРА В СВЕТА! ЗВУЧИ ХАВАЙСКИ, НАЛИ? МОЛЯ, ДОПРИНЕСЕТЕ ЗА БЛАГОСЪСТОЯНИЕТО МИ!“
Когато го видя за пръв път, Джейк беше с Грета Шоу. Спомни си как тя бързо мина покрай музиканта. Човекът седеше там като виолончелист в симфоничен оркестър. Осеяният с петна ръжда трион лежеше на разтворените му колене. На лицето на госпожа Шоу се изписа комичен ужас. Стиснатите й устни потрепнаха, сякаш… бе захапала лимон.
Звукът сега не беше съвсем същият, който човекът в парка изтръгваше чрез вибрациите на триона, но подобен — трептящ, виещ метален звук, от който имаш чувството, че синусите ти се напълват и от очите ти започва да блика вода. Някъде пред тях ли се разнасяше? Джейк не можеше да определи. Сякаш идваше отвсякъде и отникъде. Всъщност беше съвсем тих и момчето предпочиташе да мисли, че е плод на въображението му, щом и другите не го бяха…
— Внимавайте! — извика Еди. — Помогнете ми, момчета! Мисля, че ще припадне.
Джейк се обърна към Стрелеца и видя, че е пребледнял като платно. Очите му бяха широко отворени и безизразни. Крайчецът на устата му потрепваше конвулсивно, сякаш се бе закачил за невидима въдичарска кукичка.
— Джонас, Рейнолдс и Дипейп — промърмори. — Великите ловци на ковчези. И тя. Кьос. Те бяха онези, които…
Както стоеше на покрива на влака, той залитна. Изражението му подсказваше, че изпитва неописуема душевна мъка.
— Ох, Сюзан — промълви. — Мила моя.
2
Скупчиха се около него и го хванаха. Заляха го горещи вълни на вина и самопрезрение. Какво бе направил, та да заслужи такива ентусиазирани защитници? Само ги бе изтръгнал от познатия им и обикновен живот така безмилостно, както човек отскубва плевели от градината си.