Джейк си помисли, че зачитането на „местата за сакати“ е едно от онези неща, които имаха загадъчна доживотна власт над хората — все едно да се срешиш старателно или да си измиеш зъбите преди лягане.
— Ето! — извика Еди. Мисля, че уцелихме десятката! Носейки Сузана, той се завтече към един линкълн. На покрива беше завързан състезателен велосипед, а от багажника се подаваше инвалидна количка. И не беше единствената. Оглеждайки редицата от „места за сакати“, Джейк видя най-малко още четири.
Еди пусна Сузана на земята и се наведе да разгледа количката в багажника. Имаше множество еластични ремъци и предпазна, заключваща се преграда. Еди извади рюгера, който Джейк бе взел от бюрото на баща си.
— Стреляй в целта — весело каза той й преди на останалите да им хрумне да си запушат ушите, натисна спусъка и взриви ключалката на предпазната преграда. Ромоленето на изтъняването се върна заедно с шума, сякаш изстрелът го бе събудил. „Звучи като хавайска китара, нали?“ — помисли Джейк и направи гримаса на отвращение. Преди половин час не вярваше, че звукът може да е толкова дразнещ, но сега го разбра. Вдигна глава към знаците за магистралата. От този ъгъл виждаше само горната им част, но това беше достатъчно, за да установи, че отново трептят. „Създава някакво поле — помисли той. — Както включените миксери и прахосмукачки въздействат върху радиоапаратите и телевизорите, или както онзи циклотрон накара косъмчетата на ръцете ми да настръхнат, когато господин Кингъри го донесе в класната стая и повика доброволци да застанат до него.“
Еди изкърти предпазната преграда и с ножа на Роланд преряза еластичните ремъци. Извади инвалидната количка от багажника, разгъна я и каза:
— Готово!
Сузана се бе подпряла на една ръка и с изумление разглеждаше придобивката.
— Боже всемогъщи, изглежда толкова малка и лека!
— Съвременната техника в най-добрия си вид, скъпа — каза Еди. Нали затова се бихме във Виетнам. Скачай вътре!
Наведе се да й помогне. Тя не се възпротиви, но лицето й беше угрижено и намръщено. Все едно очакваше количката да се разпадне под нея. Прокара пръсти по облегалките за ръце на новото си превозно средство и постепенно се успокои.
Джейк обиколи другите автомобили. Докосна предните им капаци и остави дири в прахоляка. Ко вървеше с леки стъпки след него, спирайки веднъж, за да вдигне крак и да се изпишка, както бе правил цял живот.
— Карат те да изпитваш носталгия, а, миличък? — попита Сузана. — Вероятно не си предполагал, че отново ще видиш американски коли.
Джейк се замисли и реши, че не е права. И през ум не му беше минавало, че завинаги ще остане в света на Роланд. Това не го притесняваше, но в същото време не мислеше, че всичко е решено. Поне засега. В Ню Йорк имаше един необитаем парцел, откъдето бе дошъл. Намираше се на Второ Авеню и Четирийсет и шеста улица. Навремето там е имало специализиран магазин „Том и Джери“, където са приготвяли и сладкиши за детски забави, но сега бяха останали само камънаци, плевели, счупени стъкла и…
… една роза. Една-единствена роза растеше на запустелия парцел, където трябваше да бъдат построени няколко жилищни сгради. Никъде по света не растеше подобно цвете. Може би дори в световете, за които Роланд бе споменавал. Според Еди по пътя към Тъмната кула имаше милиони рози. Бил ги видял в съня си. Но Джейк мислеше, че онази роза е различна от тях… и докато съдбата й бъдеше решена по един или друг начин, той не се беше простил със света на автомобилите, телевизията и полицаите, които искаха да знаят дали имаш карта за самоличност и как се казват родителите ти.
„И като стана дума за родители, може да не съм скъсал и с тях“ — помисли Джейк. Сърцето му затупка, почувства смесица от надежда и страх.
Спряха по средата на редицата от коли и той се вторачи с невиждащи очи в широката улица (предположи, че е Гейдж Булевард), докато размишляваше. Роланд и Еди го настигнаха.
Сузана не им обръщаше внимание. Вниманието й беше съсредоточено в Джейк.
— Не ми отговори, сладурче. Стана ли ти мъчно за вкъщи, като гледаш тези коли?
— Не. Но бях любопитен да видя дали всичките са модели на онези, които познавам. Ала не мога да определя. Нещата се променят адски бързо. Дори за девет години… — Той сви рамене, сетне погледна Еди. — Но ти вероятно ще можеш. Нали си живял през 1986-та?