Младежът кимна и тя видя, че сериозността й е отразена на лицето му. И може би тъгата.
— Никога не съм канил девойка да язди с мен или да я помоля да й отида на гости. И сега моля теб, Сюзан, дъщеря на Патрик — дори ще поднеса цветя, за да за увелича шансовете си, но мисля, че няма да се съгласиш. Тя поклати глава.
— Имаш право.
— Врекла ли си се да се омъжиш за някого? Знам, че е твърде рано да питам, но нямам лоши намерения.
— Убедена съм, но предпочитам да не отговоря. В момента положението ми е деликатно, както вече ти казах. Пък и е късно. Тук ще се разделим. Почакай…
Бръкна в джоба на престилката си и извади парче сладкиш, увито в зелено листо. Другото бе изяла по пътя към Кьос. Сега й се стори, че това е била другата половина от живота й. Подаде остатъка от вечерята си на Ръшър, който го подуши, после го изяде и близна ръката й.
— Добро конче — прошепна девойката. Сетне погледна Уил Диърборн, който стоеше на пътя, пристъпваше от крак на крак и тъжно я гледаше. Суровото изражение бе изчезнало от лицето му и той отново изглеждаше на годините си.
— Срещата ни беше добра, нали?
Сюзан се приближи до него и преди да се замисли какво прави, сложи ръце на раменете му, надигна се на пръсти и го целуна по устата. Целувката беше кратка, но съвсем не сестринска.
— Да, много добра, Уил.
Но когато той посегна към нея (така безразсъдно, както цветето обръща лице към слънцето) с желанието да изпита повторно преживяването, девойката го отблъсна нежно, но решително.
— Не, това беше само за да ти благодаря и една благодарност би трябвало да е достатъчна за джентълмена. Върви си в мир, Уил.
Младежът взе юздите като насън и за миг се вторачи в тях, сякаш не знаеше къде се намира. Тя видя, че Уил се опитва да проясни мислите и чувствата си след въздействието на целувката. Хареса го заради това и много се зарадва, че го бе целунала.
— Ти също — каза той и се метна на седлото. — Очаквам с нетърпение да те срещна за пръв път.
Усмихна се и тя видя копнеж и желание в тази усмивка. После пришпори коня, обърна го и тръгна по пътя, по който бяха дошли — вероятно за да огледа още веднъж нефтеното поле. Сюзан остана на мястото си. Искаше й се Уил да се обърне и да й махне, за да види отново лицето му. Беше сигурна… но той не го стори. После, тъкмо когато се накани да тръгне надолу по хълма към града, Уил наистина се обърна и вдигна ръка.
Сюзан също му махна и продължи по пътя си. Беше щастлива и в същото време нещастна. И все пак — и това може би беше най-важното — вече не се чувстваше омърсена. Когато докосна устните на Уил, допирът на Рия сякаш изчезна от кожата й. Вероятно беше някаква магия, но й достави удоволствие.
Продължи да върви, като се усмихваше и поглеждаше към звездите по-често, отколкото имаше навика да го прави.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА. ДЪЛГО СЛЕД ЗАЛЕЗА НА ЛУНАТА
1
Близо два часа той язди без почивка, обикаляйки онова, което тя нарече Ската. Не насилваше Ръшър да бяга в тръс, въпреки че му се искаше да препуска с всички сили под звездите, докато кръвта му престане да кипи.
„Ще се случи, ако привлечеш вниманието към себе си — помисли Роланд, — и тогава вероятно няма да ти се наложи да я охлаждаш сам. Глупците са единствените създания на земята, които докрай разчитат да получат това, което заслужават.“ Тази стара поговорка го накара да се замисли за кривокракия мъж с белезите, най-добрият учител през живота му. Той се усмихна.
Насочи коня си надолу по склона към потока и измина около два километра срещу течението (видя стада коне, които изгледаха Ръшър сънливо и изненадано) и стигна до върбова горичка. От шубраците тихо изцвили кон. Ръшър му отвърна със същото, като тропаше с копито и клатеше глава.
Ездачът му бързо се наведе, докато минаваше под клоните на върбите, и изведнъж пред него се появи малко и нечовешко бяло лице. Черните очи без зеници заемаха почти цялата му горна половина.
Посегна към револверите — за трети път тази вечер. И за трети път там нямаше нищо. Не че имаше някакво значение. Вече бе разпознал онова, което висеше на връвта пред него — онзи идиотски череп на някакъв мошеник.