Младият мъж, представящ се под името Артър Хийт, го бе свалил от седлото си (доставяше му удоволствие да нарича черепа „грозен като старица, но пък много на сметка за поддържане“) и го бе закачил там като шегаджийски поздрав. Голям шегаджия беше, няма що! Собственикът на Ръшър бутна черепа, скъса връвта и го запрати в мрака.
— Как не те е срам, Роланд — обади се някой.
Гласът беше укоризнен, но всеки момент човекът щеше да избухне в смях… както винаги ставаше. Кътбърт бе най-старият му приятел — отпечатъците от млечните им зъби бяха останали върху много от общите им играчки, — но в много отношения Роланд така и не го разбираше. Не ставаше въпрос само за смеха му. В онзи отдавнашен ден, когато дворцовият готвач Хакс трябваше да бъде обесен като предател на Гелоуз Хил, Кътбърт агонизираше от ужас и угризения. Каза на Роланд, че не може да гледа… но накрая бе останал да наблюдава екзекуцията. Защото нито глупавите шегички, нито елементарните и повърхностни емоции бяха истинската същност на Кътбърт Олгуд.
Роланд влезе в горичката и иззад дървото изскочи тъмна сянка. На половината път през сечището сянката се превърна във високо момче с тънки крака, облечено само с джинси. Държеше огромен старинен револвер — от онези, които наричаха „бирено буре“ заради размера на барабите им.
— Не те е срам — повтори Кътбърт, сякаш бе очарован от звученето на думата „срам“, която не се беше превърнала в архаизъм само в такива затънтени и забравени от Бога места като Меджис. — Така ли се отнасяш с пазача? Цапардоса го и го запрати чак в съседната планина.
— Ако имах револвер, вероятно щях да го пръсна на парчета и да събудя половината жители в околността.
— Знаех, че няма да тръгнеш въоръжен — тихо отговори Кътбърт. — Изглеждаш невероятно зле, Роланд, но никой не може да те направи на глупак, макар да наближаваш сериозната възраст от петнайсет години.
— Мисля, че се разбрахме да използваме имената, под които пътуваме. Дори когато сме сами.
Кътбърт протегна крак. Заби босата си пета в тревата, разпери ръце и се поклони — вдъхновена имитация на човек, за когото дворцовите обноски се бяха превърнали в професия. Удивително приличаше на чапла, застанала в тресавището, и Роланд не можа да сдържи усмивката си. После докосна с длан челото си, за да провери дали няма температура. Усещаше, че главата му е пламнала, но челото му бе студено.
— Моля за прошка, стрелецо — каза, все още смирено навел глава.
Усмивката на лицето на Роланд помръкна.
— Не ме наричай така. — Моля те. Нито тук, нито където и да е другаде. Не го прави, ако държиш на мен.
Приятелят му се отказа от преструвките и бързо се приближи до него. Изглежда искрено се разкайваше.
— Роланд, искам да кажа, Уил, извинявай.
Роланд го потупа по рамото.
— Нищо лошо не си направил. Само го запомни отсега нататък. Меджис може и да е накрая на света… но все пак е част от света. Къде е Алан?
— Къде мислиш, че е? — Посочи към другата страна на сечището, където някакъв човек хъркаше или умираше от задушаване. — Той би проспал дори земетресение.
— Но ти ме чу да идвам и се събуди.
— Да — каза Кътбърт. Очите му обходиха лицето на приятеля му, разглеждайки го изпитателно, и това накара Роланд да се почувства неловко. — Случи ли ти се нещо? Изглеждаш променен.
— Така ли?
— Да. Развълнуван. И някак ободрен.
Ако Роланд имаше намерение да каже на приятеля си за Сюзан, сега беше моментът. Без да се замисля, реши да запази тайната си. Всъщност повечето му решения, със сигурност най-добрите от тях, бяха вземани по същия начин. Ако я срещнеше в къщата на кмета, щеше да се престори, че не я познава. Какво лошо имаше в това?
— Да, наистина се ободрих — каза, слизайки от коня и разхлабвайки стремето. — И видях някои интересни неща.
— Нима? Говори тогава, приятелю на най-съкровените ми мисли.
— Мисля да изчакам до утре, когато онази мечка, спяща зимния си сън, най-сетне се събуди. Тогава ще се наложи да го разкажа само веднъж. Освен това съм изморен. Ще ти кажа едно: по тези места има твърде много коне, дори за Баронство, прочуто с конете си.
Преди Кътбърт да го заразпитва, той сваля самара от гърба на Ръшър и го сложи на земята, до три малки плетени кафеза, завързани един за друг с връв от сурова кожа. Така те се превръщаха в средство за пренасяне, което може здраво да се закрепи за гърба на коня. В тях имаше три гълъба с бели пръстени около шиите, които гукаха приспивно. Единият извади глава изпод крилото си, погледна Роланд, после отново се скри.