Обърна се на другата страна и затвори очи: Веднага видя лицето на девойката. Почувства как устните й отново го целуват и усети уханието на кожата й. Полазиха го ту горещи, ту студени тръпки. После си спомни как бедрата й бяха проблеснали, докато слизаше от Ръшър (и за белотата на бельото под мимолетно повдигнатата й рокля) и усети как слабините му се затоплиха.
Проститутката бе отнела девствеността му, но не го целуна. Бе извърнала лице, когато той се опита да я целуне. Би му позволила да направи всичко друго, но не и това. Тогава Роланд остана горчиво разочарован. Но сега беше доволен.
Сякаш виждаше плитката, стигаща до кръста на Сюзан, нежните трапчинки, образуващи се в ъгълчетата на устата й, когато се усмихваше, напевния й глас, старомодния начин, по който казваше „да“ и „не“. Отново си спомни как докосна раменете му, докато се надигаше на пръсти да го целуне, и реши, че би дал всичко, което притежаваше, само за да докосне ръцете й — леки и силни. И устните й. Предполагаше, че не умее да се целува, но той също беше неопитен.
„Внимавай, Роланд. Не позволявай на чувствата си към това момиче да преобърнат всичко. И без това не е свободно — поне това спомена. Не е омъжена, но се е врекла някому.“
Роланд съвсем не беше безмилостното създание, в което по-късно щеше да се превърне, но семената на тази безпощадност бяха налице — малки и твърди като камъчета семена, които с течение на времето щяха да израснат в дървета с огромни корени… и горчиви плодове. Сега едно от тези семена се разтвори и покълна.
„Казаното може да е недоизречено, а стореното — поправено. Нищо не е сигурно и… аз я желая.“
Да. Това бе единственото, в което беше убеден. Знаеше го със сигурност, както познаваше лицето на баща си. Желаеше я. Не както бе желал курвата, която лежеше гола на леглото си с разтворени крака и с притворени клепачи, а така, както имаше нужда от храна, когато бе гладен, или от вода, когато ожаднееше. Желаеше я така, както жадуваше да влачи тялото на Мартин по главния път на Гилеад в отплата за онова, което магьосникът бе направил с майка му.
Желаеше момичето на име Сюзан.
Обърна се на другата страна, затвори очи и заспа. Сънят му беше неспокоен, изпълнен с безпощадните, поетични видения, които сънуват само юношите, видения, в които сексуалното привличане и романтичната любов се смесват и отекват по-силно от всичко.
В тези изпълнени с копнеж сънища Сюзан Делгадо отново и отново слагаше ръце на раменете му, целуваше го и му казваше да отиде при нея.
2
На около осем километра от мястото, където Роланд спеше, Сюзан Делгадо лежеше в леглото си и гледаше през прозореца. Наблюдаваше как Старата звезда започва да избледнява на разсъмване. Още не можеше да заспи. В слабините й, където я бе докоснала старицата, нещо пулсираше. Беше смущаващо, но вече не бе неприятно, защото сега го свързваше с момчето, което бе срещнала на пътя, и бе целунала импулсивно. Всеки път, когато местеше краката си, пулсирането се усилваше и се превръщаше в краткотрайна лека болка.
Когато прибра се вкъщи, леля й Кордилия (която би трябвало да си е легнала преди час) седеше на люлеещия се стол до камината. Държеше дантела, която приличаше на пяна на фона на старомодната й черна рокля. Плетеше със скорост, която се стори свръхестествена на Сюзан, и не вдигна глава, когато вратата се отвори и племенницата й влезе, движейки се като повей на бриз.
— Очаквах те преди час — каза леля Кордилия. А после, сякаш без да издава звук, добави: — Притесних се.
— Така ли? — отвърна девойката.
Помисли си, че в която и да е друга нощ би измислила някое от нелепите си извинения, които винаги звучаха нереално дори на самата нея — такова въздействие имаше леля Кордилия върху нея, но тази нощ не беше обикновена. Никога през живота си не бе преживявала подобна нощ. Разбра, че не може да избие от главата си мисълта за Уил Диърборн.
Леля Кордилия най-сетне вдигна глава. Малките й, разположени близо едно до друго очи, които приличаха на мъниста, гледаха изпитателно и дори нахално любопитно над тесния и остър връх на носа. Нищо не се бе променило, откакто Сюзан замина за Кьос. Отново усещаше как очите на леля й обхождат лицето и тялото й, досущ малки, бързо движещи се четчици с остри влакънца.
— Защо се забави толкова много? — попита по-възрастната жена. — Имаше ли затруднения?
— Никакви — отговори Сюзан, но за миг се замисли как магьосницата бе застанала до нея на прага, галейки плитката й с изкривените си пръсти. Спомни си, че й се искаше да тръгне и попита Рия дали работата им е свършена.