„Ами… може би остана още една дреболия…“ — бе казала старицата… или поне така й се стори на Сюзан. Но каква беше тази дреболия? Не можеше да си спомни. Пък и имаше ли значение? Беше се бе отървала от Рия, докато коремът й с детето на Торин започнеше да се издува… и ако до нощта на Жътвата не се любеха, Сюзан щеше да отиде на хълма едва с настъпването на късната зима. Цяла вечност!
— Вървях бавно на връщане вкъщи, лельо. Това е всичко.
— Тогава защо изглеждаш така? — попита леля Кордилия и се намръщи.
— Как? — попита Сюзан, докато сваляше престилката си и я закачваше на куката на вътрешната страна на кухненската врата.
— Цялата си поруменяла! Запъхтяна! Кипиш като току-що издоено прясно мляко.
Девойката се засмя. Леля Кордилия, която познаваше мъжете толкова малко, колкото Сюзан звездите и планетите, беше улучила право в целта. Наистина беше поруменяла и запъхтяна.
— Предполагам, че е от нощния въздух. Видях падаща звезда. И чух изтъняването. Тази вечер звукът е силен.
— Така ли? — равнодушно попита леля й, после се върна на темата, която наистина я интересуваше. — Боля ли те?
— Малко.
— Плака ли?
Сюзан поклати глава.
— Добре. По-добре, че не си. Така винаги е по-добре. Чувала съм, че тя е доволна, когато момичетата плачат. А сега, Сю… даде ли ти нещо?
— Да.
Момичето бръкна в джоба си и извади листчето хартия, на което пишеше „ДЕВСТВЕНА“.
Подаде го на леля си, която алчно го грабна. През последния месец и нещо Кордилия се държеше много мило с нея, но сега, когато имаше онова, което искаше (и когато Сюзан бе отишла твърде далеч, обещавайки твърде много, за да промени решението си), отново бе станала онази кисела, високомерна, често недоверчива жена, с която Сюзан бе израсла, онази, която почти всяка седмица изпадаше в пристъпи на гняв заради флегматичния си, безгрижен брат. В известен смисъл това беше облекчение. Беше изнервящо да гледа как леля Кордилия ден след ден играе ролята на добрата фея Сибил.
— Да, да, добре, ето го и нейният отпечатък — каза леля й, докато проследяваше с пръсти написаното на листчето. — Какво ли значи това дяволско копито, както биха се изразили някои? Но какво ни интересува, нали така, Сю? Макар да е отвратително и ужасно създание, тя е направила така, че да може две жени да я карат малко по-дълго на този свят. Ще се наложи да я видиш само още веднъж — вероятно към края на годината, когато ще си заченала.
— Това ще стане дори по-късно — рече Сюзан. — Няма да легна с него преди Дяволската луна да стигне до пълната си фаза. И след празника по Жътва и големия огън на открито.
Леля Кордилия се вторачи в нея с широко отворени очи и уста.
— Така ли каза?
„Лъжкиня ли ме наричаш, лельо?“ — помисли Сюзан с проницателност, която не й бе присъща. По начало приличаше на баща си.
— Да.
— Но защо? Защо след толкова много време!
Леля Кордилия явно се разстрои и разочарова. При това досега бе спечелила осем сребърни и четири златни монети, които бяха грижливо скрити (Сюзан подозираше, че лелята е доста заможна, макар че при всяка възможност обичаше да изтъква колко е бедна). А й се полагаше двойно повече… когато изцапаният с кръв чаршаф отидеше за пране в къщата на кмета. Същото количество щеше да бъде заплатено още веднъж — щом Рия потвърдеше, че бебето е родено и целомъдрено. Това бяха много пари. Страшно много пари за градче като това и за дребнави хорица като тези. А сега плащането щеше да се забави… и тя се чувстваше измамена.
— Защо след толкова много време? — повтори.
— Можеш да отидеш до Кьос и да я попиташ.
Тънките устни на Кордилия Делгадо бяха тънки и толкова здраво стиснати, че почти не се забелязваха.
— Много си дръзка, госпожичке.
— Не. Твърде съм уморена, за да се държа дръзко с когото и да е. Искам да се измия, защото още усещам ръцете й, и да си легна.
— Тогава направи го. Може би сутринта ще обсъдим проблема по начин, подходящ за дами. И, разбира се, трябва да отидем при Харт.
Сгъна листчето. Изглеждаше доволна от възможността да посети Харт Торин. Сетне посегна към джоба на роклята си.
— Не — каза Сюзан.