Гласът й беше необичайно рязък и уплаши леля й. Ръката й застина във въздуха, тя се втренчи в девойката. Сюзан се смути от погледа й, но не сведе очи и без да потрепва, протегна ръка.
— Аз трябва да пазя това, лельо,
— Кой ти го каза? — почти изскимтя от възмущение леля Кордилия. За миг гласът напомни на Сюзан за изтъняването. — Кой те е учил да говориш така на жената, която те е отгледала като родна майка? На сестрата на горкия ти мъртъв баща?
— Ти знаеш кой — отговори Сюзан, все още протегнала ръка. — Аз ще го пазя и ще го дам на кмета Торин. Рия каза, че не я интересувало какво ще стане с този къс хартия после. Кметът можел да си избърше задника с него. Червенината, която обля лицето на леля й при тези думи, беше много забавна, но дотогава ще го пазя аз.
— За пръв път чувам такова нещо — обиди се леля Кордилия… но й върна мръсното листче. — Да дадеш такъв важен документ на такова малко момиче.
„И все пак не съм толкова малка, за да му бъда любовница, нали? Да лежа под него и да слушам как костите му пукат, да приема семето му и може би да нося детето му.“
Наведе глава и погледна към джоба си, докато прибираше листчето, защото не искаше другата жена да види негодуванието в очите й.
— Качвай се горе — каза леля Кордилия и сложи в кошничката дантелата, която плетеше. — И когато се миеш, погрижи се по-специално за устата си. Измий я от дързостта и от неуважението към онези, които са се отказали от много неща заради любовта си към притежателя й.
Сюзан мълчаливо се подчини, сподавяйки хиляди отговори. Изкачи се по познатите стълби, а тялото й пулсираше от срам и от възмущение.
Още беше будна, когато звездите започнаха да избледняват и първите слънчеви лъчи обагриха небето. Събитията от предишната нощ се прокраднаха в съзнанието й като фантастична мъглявина, досущ разбъркани карти за игра; непрекъснато виждаше лицето на Уил Диърборн, което можеше да бъде сурово в един миг и неочаквано мило в следващия. Беше ли хубаво? Да. За нея беше красиво.
„Никога не съм канил девойка да язди с мен или да я помоля да й отида на гости. И сега моля теб, Сюзан, дъщеря на Патрик.“
„Защо сега? Защо да се срещам с него, когато от това няма да излезе нищо добро?“
„Ако е ка, ще връхлети като вятър. Като циклон.“
Тя се мяташе в леглото и накрая отново легна по гръб. Явно тази нощ нямаше да заспи. Можеше да отиде на Ската и да гледа изгрева.
Но не стана от леглото. Беше й зле и в същото време се чувстваше добре. Наблюдаваше сенките и слушаше първите крясъци на птиците, като си мислеше за нежния допир на устните и зъбите му, за уханието на кожата му и за грубата тъкан на ризата му.
Сложи длани на гърдите си и леко ги стисна. Зърната й бяха твърди като речни камъчета. Докосна ги и неочаквано почувства топлина в слабините.
Мислеше, че може да заспи. Да, можеше, но само ако знаеше как да се справи с тази топлина.
Сюзан знаеше. Възрастната жена й бе показала. „Дори момиче, което е девствено, може да изпита тръпка… Прилича на копринена пъпчица.“
Размърда се и плъзна ръка под чаршафа. Прогони от съзнанието си ясните очи и хлътналите бузи на старицата. Откри, че това не е трудно, когато се съсредоточиш. Замени образа й с лицето на младежа с глупавата широкопола шапка. За миг видението стана толкова ясно и приятно, сякаш беше действителност, а всичко останало в живота й — само скучен сън. В това видение той я целуваше отново и отново. Устните им се разтваряха все по-широко, езиците им се докосваха и тя поемаше дъха му.
И изведнъж Сюзан сякаш пламна като факел. И когато най-сетне слънцето се появи на хоризонта, вече спеше дълбоко. На устните й грееше лека усмивка, а разпуснатите й коси се бяха разпилели на лицето и на възглавницата като разпръснато злато.
3
В последния час преди зазоряване в пивница „Почивка за пътника“ цареше тишина. Газените лампи, които до два часа след полунощ превръщаха полилея в блестящ скъпоценен камък, сега бяха почти угаснали и приличаха на мъждукащи сини точици. Продълговатото помещение изглеждаше сенчесто и призрачно.
В единия ъгъл бяха натрупани счупени столове — резултат от възникналото сбиване по време на игра на карти (в момента побойниците бяха в килията за пияници на шерифския затвор). В друг ъгъл имаше голяма локва от повърнато, което се бе втвърдило. На подиума в другия ъгъл се мъдреше очукано пиано. На столчето беше подпряна палката на Барки, самохвалко и хулиган. Самият Барки лежеше под столчето и хъркаше. Осеяният му с белези корем, издигащ се над колана на кадифения панталон, приличаше на тесто. Държеше карта за игра — двойка каро.