Рейнолдс се отправи към барчето, спря, за да стисне едно от дебелите бедра на Пети и после тръгна към масата на Джонас.
— Добър вечер, Елдред.
— Добро утро, Клей. — Джонас отвори кесията, извади къс хартия и наръси тютюн. Гласът му трепереше, но ръцете не помръдваха. — Искаш ли цигара?
— Бих изпушил една.
Рейнолдс придърпа стол, обърна го и седна, като кръстоса ръце на облегалката. Джонас му даде цигарата, а онзи я прокара по горната страна на пръстите си — стар номер на стрелците. Татуираните знаеха много такива трикове.
— Къде е Рой? С нейна светлост ли?
Бяха в Хамбри от месец и нещо и през това време Дипейп се бе влюбил в петнайсетгодишна курва на име Дебора. Кривите крака, тежката й походка и начина, по който присвиваше очи, накараха Джонас да предположи, че тя е само една краварка, но с превзети маниери. Клей беше човекът, който пръв започна да я нарича „Нейна светлост“ или „Нейно величество“, или понякога (когато беше пиян) „коронованата женска на Рой“.
Рейнолдс кимна.
— Да, сякаш е опиянен от нея.
— Ще му мине. Няма да ни зареже заради някаква мацка с пъпчиви цици. Толкова е невежа, че не знае как се пише „котка“. Нали я питах.
Джонас сви втора цигара, извади серен кибрит от кесията и го запали с нокътя на палеца си. Първо поднесе огънчето на събеседника си.
През люлеещите се врати се промъкна малко жълто псе. Мъжете го наблюдаваха мълчаливо и пушеха. Кученцето прекоси стаята, подуши повърнатото в ъгъла и започна да го яде, размахвайки късата си опашка.
Рейнолдс кимна към предупреждението да не оспорваш картите, които ти дават.
— Мисля, че онзи пес е разбрал това.
— Ами! Това е само един помияр, който яде повръщано. Преди няколко минути чух конски тропот. Дали е бил някой от наетите стражи?
— Нищо не пропускаш, нали?
— Така трябва да бъде. От нашите стражи ли беше?
— Да. Работи за един от дребните собственици на земя в източния край на Ската. Той ги видял да идват. Трима. Млади. Почти деца. — Рейнолдс произнесе последната дума така, както я изговаряха в Северните баронства. — Няма от какво да се тревожим.
— Е, не можем да бъдем сигурни — рече Джонас. Треперещият му глас звучеше като на дърт подлизурко. — Казват, че младите очи виждат надалеч.
— Очите на младите виждат онова, към което са насочени.
Кучето изприпка покрай него, облизвайки муцуната си. Рейнолдс му помогна да излезе с ритник, който песът не беше достатъчно бърз да избегне. Промуши се през люлеещите се врати, като джафкаше, и това накара Барки да изхърка силно. Пръстите на ръката му се разпериха и пуснаха картите.
— Може да е така, може и да не е — отбеляза Джонас. — Във всички случаи те са деца на Сдружението, синове на големи земевладелци някъде от Моравата, ако Раймър и онзи глупак, за когото работи, са разбрали правилно. Това означава, че трябва да бъдем много, ама много внимателни. Да стъпваме предпазливо, сякаш вървим по опънато въже. Тук ще останем най-малко три месеца. И онези младежи може да бъдат тук през цялото време. Ще броят това-онова и ще записват. В момента преброителите не са желани. Не и за хора, отговарящи за доставките.
— И още как! Това е само фасада. Лесно можем да загазим. Техните бащи…
— Бащите им знаят, че Фарсън сега отговаря за целия Югозападен край и е един от силните на деня. Децата може би също го знаят. Не можем да бъдем сигурни, Клей. Не знаеш какво да очакваш от такива хора. Най-малкото може да се опитат да ни измамят и отново да вземат страната на родителите си. Ще научим повече, когато ги видим, но ще ти кажа едно: няма начин да опрем револвери в главите им и да ги убием като коне със счупени крака, ако видят нещо, което не трябва да виждат. Бащите им може да им се сърдят, докато децата са живи, но мисля, че няма да понесат леко смъртта им. Такива са бандите. Трябва да бъдем нащрек, Клей.
— По-добре да не замесваме Дипейп.
— Рой ще се оправи — каза Джонас с треперещия си глас.
Пусна угарката на пода и я настъпи с ботуша си. Погледна Немирника и присви очи, сякаш пресмяташе нещо. — Тази вечер ли каза приятелят ти? Онези хлапета са пристигнали тази вечер, така ли? — Да.