— Предполагам, че тогава утре ще дойдат да видят Ейвъри. — Ставаше дума за Хърк Ейвъри, шериф и главен управител на Хамбри, едър мъж, отпуснат като вързоп мръсни дрехи.
— Вероятно — рече Клей Рейнолдс. — Да представят документите си и всичко останало.
— Да, наистина. Добър ден, как сте и така нататък.
Рейнолдс не каза нищо. Често не разбираше Джонас, но пътуваше с него от петнайсетгодишен и знаеше, че обикновено е по-добре да не иска обяснение. Направеше ли го, щеше да се наложи да изслуша култово-манихейска лекция за другите светове, които старият мишелов бе посетил през така наречените „специални врати“. Що се отнасяше до него, в света имаше достатъчно обикновени врати, които му създаваха главоболия.
— Ще говоря с Раймър, а той — с шерифа по въпроса къде ще отседнат — каза Джонас. — Мисля да ги настаним в подземието на старото ранчо „Бар Кей“. Разбираш ли какво имам предвид?
Рейнолдс разбираше много добре. В баронство като Меджис човек бързо се запознаваше с малкото забележителности. Бар Кей беше пустееща земя на северозапад от града, недалеч от онзи странен бучащ каньон. Всяка есен там запалваха огньове и веднъж, преди шест години, вятърът бе сменил посоката си и изпепелил по-голямата част от Бар Кей — хамбари, конюшни и самата жилищна сграда. Огънят обаче бе пощадил подземието, което щеше да бъде подходящо място за три хлапета от Вътрешните баронства. Беше далеч от Ската и от нефтеното поле.
— Мястото ти харесва, нали? — попита Джонас, преминавайки на провинциалния акцент на Хамбри. — Да, много го харесваш, глупчо. Знаеш ли какво казват в Кресия? Ако ще крадеш сребърните прибори, първо затвори кучето в килера.
Рейнолдс кимна. Добър съвет.
— А онези камиони, дето ги наричаш танкери?
— Добре са си там, където са. Сега не можем да ги преместим, без да привлечем нежелани погледи, нали? С Рой трябва да отидете там и да ги покриете с клони. Ще го направите вдругиден.
— А ти къде ще бъдеш, докато ние бъхтим в Ситго?
— През деня ли? Ще се приготвям за вечерята в дома на кмета, глупако. Вечерята, която Торин ще дава, за да представи гостите си от Великия свят на непридирчивото общество на по-малкия свят. — Джонас пак започна да свива цигара. Гледаше по-скоро Немирника, отколкото ръцете си, но не разсипа никакъв тютюн. — Баня, бръснене, подстригване на къдриците… Дори може да намажа мустаците си с восък. Какво ще кажеш, Клей?
— Не се престаравай, Елдред.
Джонас се засмя — достатъчно пронизително, за да накара Барки да измърмори нещо, а Пети — да се размърда неспокойно.
— С Рой не сме поканени на тържествената вечеря, така ли?
— Ще бъдете поканени, при това много радушно — отговори Джонас и даде на Рейнолдс цигара, после започна да прави друга за себе си. — Ще поднеса извиненията ви. Ще ви накарам да се гордеете, разчитайте на мен. Дори силните мъже може да се разплачат.
— И всичко това, за да прекараме един ден там, в прахоляка и вонята, скривайки онези танкери. Много си любезен, Джонас.
— Ще задавам и въпроси — замечтано продължи Джонас. — Ще се мотая насам-натам… ще изглеждам шик, ще ухая на дафинов лист… и ще задавам въпросчетата си. Познавам хора от нашия бранш, които ще отидат при някой дебел веселяк, за да узнаят клюката. Вероятно салонен управител или барман, собственик на конюшня или един от онези закръглени типове, които вечно се навъртат около затвора или съдебната палата с ръце, пъхнати в джобовете на жилетките си. Що се отнася до мен, Клей, мисля, че една жена е толкова по-хубава, колкото е по-слаба. Да има по-скоро нюх, отколкото големи цици. Ще потърся някоя, която не си слага червило и прибира косите си на кок.
— Имаш ли предвид някоя?
— Да. Казва се Кордилия Делгадо.
— Делгадо?
— Знаеш името — всички тук говорят за нея. Сюзан Делгадо, нашата уважавана бъдеща любовница на кмета. Кордилия е нейна леля. Открих един факт на човешката природа: хората са по-склонни да разговарят с жена като нея, която се прави на много близка с местните веселяци. Онази дама играе ролята на народен човек. На вечерята ще се промъкна до нея, ще й направя комплимент за парфюма, който адски се съмнявам, че ще си е сложила, и непрекъснато ще доливам чашата й. Е, одобряваш ли плана ми?
— План за какво? Това бих искал да знам.
— За играта на замъци, която може би ще се наложи да играем — отговори Джонас и лицето му помръкна. — Трябва да вярваме, че онези момчета са изпратени тук повече като наказание, отколкото да вършат някаква работа. При това звучи правдоподобно. Вярвам в тази версия всяка нощ до около три сутринта, а после започвам да се съмнявам. И знаеш ли какво, Клей?