Алан кимна. Вече изглеждаше по-самоуверен.
— Що се отнася до добрите обноски — отбеляза Кътбърт, — те едва ли са кой знае колко възпитани, така че сигурно ще сме поне на крачка пред тях!
Роланд кимна, но забеляза, че птичият череп отново е окачен върху рога на седлото на Кътбърт.
— Махни това оттук.
С виновно изражение Кътбърт бързешком напъха „наблюдателя“ в дисагите си. Двама мъже с бели сака, панталони и сандали се приближаваха към тях — усмихваха се и им се кланяха.
— И умната — Роланд понижи глас. — Не забравяйте защо сте дошли. И помнете лицата на бащите си! — той потупа по рамото Алан, който изглежда все още се съмняваше. След това се обърна към посрещачите: — Добър вечер, господа! — каза им. — Дано дните ви на земята са много!
И двамата се усмихнаха, а зъбите им проблеснаха на светлината на екстравагантните факли. По-старият се поклони:
— И вашите да са такива, млади господари! Добре дошли в кметския дом!
2
Предишния ден великият шериф ги беше посрещнал също така радостно.
Досега всички ги приветстваха радостно, дори каруцарите, които подминаха на път за града. Именно затова Роланд беше така подозрителен. Помисли си, че това е глупаво — разбира се, че местните трябваше да са дружелюбни. Нали бяха изпратени тук, защото Меджис беше встрани от неприятностите, но и лоялен към Сдружението. Все пак реши да си отваря очите на четири. По-добре да е излишно предпазлив. Те и тримата бяха почти деца и евентуалните неприятности тук щяха да се дължат на прекалената им доверчивост.
Комбинираният шерифски офис и баронски затвор се намираше на Хил Стрийт, с изглед към залива. Роланд предположи, че са малко отчаяните пияници или скандалджиите в Средния свят, които се събуждат сутрин с такава прекрасна гледка: редици от пъстроцветни къщи-лодки на юг, докове точно пред тях, мъже, които ловят риба, докато жените им оправят платната и мрежите… Малкият флот на Хамбри се носи из бистрата вода в залива — сутрин спускат мрежите и вечер ги прибират.
Повечето сгради на Хай Стрийт бяха тухлени, но тук горе, в търговската част на Хамбри, се издигаха здания като в гилеадския старинен квартал. Бяха добре поддържани, с ковани железни порти и пътечки, успоредно с които растяха дървета. Покривите бяха оранжеви, а капаците затворени заради лятното слънце. Тримата яздеха по улицата, копитата на конете им чаткаха по изтърканите камъни. Не беше за вярване, че северозападната част на Сдружението — древните земи на Илд, кралството на Артур — може да бъде застрашена от превземане.
Затворът беше увеличено копие на пощенската станция или земевладелския офис — и умалено копие на градската заседателна палата. Като се изключат, разбира се, решетките на гледащите към малкото пристанище прозорци.
Шериф Херк Авери имаше огромен корем и носеше униформа в цвят каки. Сигурно беше наблюдавал през шпионката, защото вратата се отвори, преди Роланд да посегне към дръжката. Шерифът застана на най-горното стъпало и разпери ръце, като че искаше да ги прегърне. Дълбоко се поклони (по-късно Кътбърт сподели как се е страхувал, че дебелакът ще се изтъркаля надолу по стълбата) и им пожела многобройни прекрасни утрини, потупвайки като луд по гърдите. Усмивката му беше толкова широка, че сякаш щеше да разреже главата му на две. Тримата заместници, които изглеждаха по-скоро като фермери, облечени в хаки като шерифа, се струпаха на вратата зад Авери и зяпаха с отворени усти. Точно това си беше — зяпане — просто няма друга дума за такова неприкрито любопитно и напълно неовладяно взиране.
Авери се ръкува с всяко момче, като продължи да се кланя, докато траеше церемонията. Когато най-сетне свърши, той ги въведе вътре. Помещението беше прохладно въпреки силно приличащото лятно слънце. Това се дължеше на тухлите, разбира се. Беше голям и по-чист от който и да е шерифски офис, който Роланд някога беше виждал… А той беше влизал в поне половин дузина през последните три години, докато съпровождаше баща си на няколко кратки пътувания и на една по-дълга патрулна обиколка.
В средата имаше бюро с капак, отдясно на вратата висеше табло за обяви (едни и същи оръфани листа се използваха неколкократно, тъй като хартията беше рядка ценност в Средния Свят), а в далечния ъгъл се намираше сандък с две пушки. Те бяха толкова древни, че Роланд се зачуди дали изобщо още се намират амуниции за тях. Той се чудеше и дали могат да стрелят, ако се наложи. Отляво на арсенала беше отворената врата към самия затвор — по три килии от двете страни на къс коридор, откъдето се разнасяше миризмата на серен сапун.