„Почистили са заради пристигането ни — помисли си Роланд. Беше удивен, трогнат и притеснен. — Почистили са така, сякаш сме част от отрядите на Вътрешното баронство — щатни войници, които биха направили сериозна инспекция… а не три хлапета, които си отработват наказанието.“
Но пък дали тази загриженост от страна на домакините им беше необичайна? Все пак те бяха от Ню Канаан и хорицата в това забутано ъгълче като нищо можеха да си ги представят като истински високопоставени гости.
Шериф Авери им представи заместниците си. Роланд се ръкува и с тримата, без да се опитва да запомни имената им. Кътбърт трябваше да се грижи за това — и рядко се случваше да пропусне някого. Третият заместник, плешив и с увиснал през врата монокъл, дори падна на едно коляно пред тях.
— Не прави така, идиот нещастен! — извика Авери и го изправи на крака, като го дръпна за врата. — Какво ще си помислят за теб? Освен това ще ги притесниш, тъй ще стане.
— Всичко е наред! — каза Роланд (всъщност, беше много притеснен, но се постара да не го показва). — Наистина не сме нищо специално, знаете…
— Нищо специално — Авери се разсмя. Коремът му, отбеляза Роланд, не се тресеше както човек би очаквал. Беше по-стегнат, отколкото изглеждаше. Същото би могло да се отнася и за собственика му. — Нищо специално, казва той. Те са преминали петстотин или повече мили от Вътрешността, първите ни официални посетители от Сдружението, откакто един стрелец мина по Великия път преди четири години. А той твърди, че не са нищо специално. Ще седнете ли, момчета? Имам ракия, която сигурно няма да искате в този ранен час, а може и въобще да не пиете, като ви гледам годинките. Извинете, че тъй грубо споменавам младостта ви, защото това не е нещо, от което да се срамувате, тъй си е. Всички сме били млади някога. Имам също и студен чай, който ви препоръчвам най-сърдечно, щото жената на Дейв го е правила и тя има златни ръце поне що се отнася до нещата, които се слагат в чайници.
Роланд погледна към Кътбърт и Алан, които кимнаха и се усмихнаха (като се опитваха да не гледат към морето) и след това се обърна към шериф Авери. Чай с мляко ще е истинско лекарство за запрашените гърла — съгласи се той.
Един от заместниците отиде да го налее, другите изкараха столове и ги сложиха в редица до бюрото на шериф Авери.
— Знаете кои сте и откъде идвате, аз също го знам — каза шерифът, седна в собственото си кресло (то издаде пронизително скърцане под масивния му задник, но устоя). — Мога да усетя Вътрешността по акцентите ви, но, което е по-важното, виждам я белязана на лицата ви. Но ние тук в Хамбри се придържаме към старите обичаи, колкото и лениви и закостенели да ви се виждат. Държим се за старите правила и си припомняме лицата на бащите си колкото се може по-добре. Тъй че няма да ви отклонявам от задълженията ви, но и ако ми простите за недоверието, бих искал да погледна документите и пропуските ви, които може и да сте взели със себе си в града.
По „случайност“ те бяха взели всичките хартии със себе си и Роланд беше сигурен, че шериф Авери е сигурен в това. Той ги прегледа доста бавно за човек, който е обещал да не ги задържа, сочеше с дебелия си пръст редовете и мърдаше беззвучно устни, докато четеше добре подвързаните листове (материята беше толкова плътна, че повече приличаше на плат, отколкото на хартия). От време на време пръстът му се връщаше нагоре, докато той препрочиташе някой ред. Другите двама заместници стояха зад него, надничайки старателно над огромните му рамене. Роланд се зачуди дали някой от тях в действителност може да чете.
Уилям Диърборн, син на говедар.
Ричард Стокуърт, син на ранчер.
Артър Хийт, син на животновъд-развъдчик.
Опознавателните документи за всеки от тях бяха подписани от свидетел — Джеймс Рийд (от Хемфилд) за Диърборн, Пийт Рейвънхед (от Пенилтън) за Стокуърт, Лукас Ривърс (от Гилеад) за Хийт. Всички по ред с внимателно изработени описания. Документите бяха върнати с трогателна благодарност. Роланд връчи на Авери писмо, което извади грижливо от портфейла си. Авери го пое по същия начин, очите му се разшириха като видя печата в края му: