— Леле, момчета! Т’ва го е писал стрелец!
— Аха, тъй си е — съгласи се с изумен тон Кътбърт. Роланд го ритна по глезена, без да сваля внимателния си поглед от лицето на Авери.
Писмото над печата беше от някой си Стивън Дичейн от Гилеад, стрелец (което означаваше също рицар, ескуайър, миротворец и барон… последната титла не означаваше почти нищо в тези модерни дни, въпреки всичките преструвки на Джон Фарсън) от двадесет и девето поколение, род, водещ началото си от Артур от Илд по съребрена линия (което ще рече, че произхожда от някоя от многобройните любовници на Артур, с други думи). На кмета Хартуел Торин, канцлера Кимба Раймър и Великия шериф Херкаймър Авери той пращаше поздрави и препоръчваше на вниманието им тримата млади мъже, приносители на документа, господата Диърборн, Стоукърт и Хийт. Те бяха пратени на специална мисия от Сдружението, да служат като преброители на всички неща, които могат да потрябват на Сдружението в миг на нужда (думата война беше заобиколена от документа, но сияеше ярко между редовете). Стивън Дичейн, по поръчка на Сдружението на Баронствата, умоляваше господата Торин, Раймър и Авери да оказват на гореописаните преброители на Сдружението каквато помощ могат и да бъдат особено внимателни при броенето на всички животни, хранителните запаси и всички видове транспорт. Диърборн, Стокуърт и Хийт ще останат в Меджис поне три месеца, пишеше Дичейн, може би и около година. Писмото завършваше с покана споменатите официални лица да „пишат няколко думи за тези млади мъже и техните задачи, с всички подробности, които бихте сметнали за интересни за нас“. И умоляваше — „Не се скъпете в това отношение, ако обичате.“
Кажете ни как се държат, с други думи. Кажете ни дали са си научили урока.
Заместникът с монокъла се върна още докато Великият шериф се занимаваше с този документ. Носеше поднос с четири чаши чай и беше приведен над него като виночерпец. Роланд промърмори благодарности и раздаде чашите. Взе последната за себе си, вдигна я към устните си и видя, че Авери го гледа, а сините му очи сияеха на дебелото лице.
Алан леко разклати чашата си, достатъчно, за да накара ледчетата да звънтят и Роланд му отвърна със съвсем леко кимване. Беше очаквал студен чай от някоя делва, скътана в близкия килер, но в чашите действително имаше парченца лед. Лед посред лято. Извънредно интересно.
Чаят, впрочем, както им бяха обещали, беше великолепен.
Авери приключи с писмото и го върна на Роланд, сякаш му връчваше свещена реликва.
— Предполагам, ще искаш да го държиш на сигурно при себе си, Уил Диърборн. На много сигурно, тъй си е.
— Да, сър — той прибра писмото и документите си. Приятелите му Ричард и Артър правеха същото.
— Това е превъзходен чай, сър — каза Алан. — Никога не съм пил по-хубав.
— Аха — отбеляза Авери и отпи от чашата си. — Тоз мед го прави така страхотен. Нъл, Дейв?
Заместникът с монокъла се усмихна от мястото си до таблото за обяви:
— Мисля че е така, но Джуди не обича да обяснява. Тя е взела рецептата от майка си.
— Аха, трябва да помним и лицата на майките си също тъй, така си е. — Шериф Авери изглеждаше разчувстван за момент, но Роланд си помисли, че лицето на майката е последното нещо в ума на дебелака точно сега. Обърна се към Алан и емоциите бяха изместени от изумителна проницателност:
— Чудеше се за леда, господин Стокуърт!
Алан зяпна:
— Ами, аз…
— Не си очаквал такава прелест в дупка като Хамбри, гарантирам — продължи Авери и въпреки че в гласа му се усещаше подигравателно добродушие, Роланд имаше чувството, че в дълбините се крие нещо съвсем друго.
„Той не ни харесва. Не харесва това, за което си мисли като «градски навици». Не ни познава от достатъчно време, за да знае какви навици имаме, ако изобщо ги имаме, но вече не ги харесва. Той мисли, че сме три хлапета, които още имат жълто около устата и че смятаме него и всички останали тук за селски тиквеници.“
— Не само в Хамбри — обясни спокойно Алан, — ледът е рядък във Вътрешната арка тези дни, както и навсякъде другаде, шериф Авери. Откакто пораснах, съм го виждал само в специални случаи като рождени дни или подобни празненства.
— Винаги има лед на Сияен ден — вмъкна Кътбърт. Говореше не-кътбъртски кротко. — Това е, което най-много му харесвам, като изключим фойерверките.
— Тъй си е, тъй си е — каза удивено шерифът, което не значеше, че е напълно съгласен. На Авери най-вероятно не му харесваше да нахълтват така, нито пък да прекарва с тях онова, което би нарекъл „проклета половин сутрин“. Не харесваше нито дрехите им, нито странните им опознавателни документи, нито акцента, нито възрастта им. Най-вече възрастта. Роланд можеше да го разбере, но се чудеше дали нещата се изчерпват с това. Дали тук нямаше и нещо друго? А ако имаше, какво ли беше то?