— В Градската заседателна палата има поддържани с газ хладилник и печка — обясни Авери. — И двете работят. Тук има предостатъчно земен газ в Ситго — това е нефтеното поле източно от града. Сигурно сте минали край него.
Те кимнаха.
— Печката е само забавен предмет, но хладилникът ни е доста полезен, тъй си е. — Авери вдигна чашата си и погледна в нея. — Особено през лятото! — отпи малко чай, облиза си устните и се усмихна на Алан. — Виждаш ли? Никакви тайни.
— Учуден съм, че не сте открили приложение за нефта — каза Роланд. — Няма ли генератори в града, шерифе?
— Хм, събират се четири или пет — отвърна Авери. — Най-големият е в ранчото на Фран Ленгил „Рокинг Би“ и даже си спомням докога работеше. Той е ХОНДА. Знаете ли туй име, момчета? ХОНДА?
— Срещал съм го веднъж-дваж — спомена Роланд. — На велосипеди с мотор.
— Тъй ли? Във всеки случай, никой от генераторите не работи с нефт от Ситго. Много е гъст. Суров е той, всичкият. Нямаме рафинерия тук.
— Забелязах! — включи се в разговора Алан. — Във всеки случай, ледът през лятото е чудесно нещо. Както и да попада в чашата. — Той остави едно от парченцата да се плъзне в устата му и го строши между зъбите си.
Авери го погледа още малко, като че ли да се убеди, че темата е приключена, след което се обърна към Роланд. Дебелото му лице отново беше разцепено от широката му, незаслужаваща доверие усмивка.
— Кметът Торин ме помоли да ви предам най-добрите му пожелания и да го извиня, че не е тук днес. Много е зает нашият Лорд кмет, тъй си е. Но той е приготвил празненство в кметския дом утре вечер — в седем за повечето хора, а в осем за вас, младите… Тъй че да се появите величествено, струва ми се, с драматичен привкус. И не е нужно да казвам на такива като вас, които сигурно сте били на повече празненства, отколкото вечери съм изял аз, че ще е най-добре да пристигнете точно навреме.
— Дали е официално? — тревожно попита Кътбърт. — Защото сме пропътували дълъг път, почти четиристотин колела и не сме си взели костюми и папийонки.
Авери се изкиска — „по-скоро искрено този път“ — помисли си Роланд, — може би защото приятелят му „Артър“ беше показал малко несигурност и несъобразителност.
— Не, млади господа. Торин разбира, че сте дошли да работите — един вид рода на каубоите, такива сте. Няма да ви кара да вадите мрежите от залива!
В ъгъла Дейв (заместникът с монокъла) неочаквано се изсмя. „Може би това беше шега, която разбираха само местните“ — помисли си Роланд.
— Носете най-хубавото, което имате и всичко ще е наред. Във всеки случай, никой няма да носи папийонка. В Хамбри не правим такива работи.
Роланд отново долови насмешливото презрение на човека към града и Баронството му… и възмущението му към чуждоземците пред него.
— Във всеки случай, утре вечер по-скоро ще работите, отколкото ще се забавлявате, струва ми се. Харт е поканил всичките по-големи ранчери, развъдчици и собственици на животни от тази част на Баронството… Не че са чак толкова много, нали разбирате, тъй като Меджис е в съседство с пустинята, щом слезете от Ската. Но всеки, чиято собственост и блага са ви пратили да преброите, ще е там и, мисля, ще откриете, че всички са лоялни към Сдружението и горят от желание да помагат. Например Франсис Ленгил от „Рокинг Би“, Джон Кройдън от Ранчото „Пиано“… Хенри Уъртър, който е баронски животновъд, както и коневъд на свободна практика… Хаш Ренфрю, който притежава „Лейзи Сюзен“, най-голямото коневъдно ранчо в Меджис. Не, че е кой знае какво по стандартите с които вие, приятели, сте свикнали, кълна се… Ще има и други, сигурно. Раймър ще ви представи и ще ви прати бързичко на работа.
Роланд кимна и се обърна към Кътбърт:
— Утре вечер ще си в стихията си! Кътбърт кимна:
— Не се плаши, Уил, ще обърна внимание на всички.
Авери пийна още чай, наблюдаваше ги над ръба на чашата с лукаво изражение — така фалшиво, че на Роланд му се прииска да си тръгне.
— Повечето от тях имат дъщери на възраст за женене и ще ги доведат. Ще трябва да внимавате, момчета!