По-дебелата от двете пристъпи напред, усмихна се и направи дълбок реверанс. Обеците й, които отразяваха слънчевите лъчи, се люлееха и звънтяха.
— Вие сте младежите от Сдружението. Тъй си е, и сте добре дошли. Също така добър вечер, господа, и нека дните ви на земята бъдат дълги!
Те се поклониха едновременно, изнасяйки крак напред и благодарейки й в нестроен хор, който я накара да се засмее и да плесне с ръце. Тънката жена до нея им се усмихна скъпернически.
— Аз съм Олив Торин — каза дебелата, — съпругата на Кмета. Това е моята зълва, Корал.
Корал Торин, все още с тази лека усмивка (тя едва докосваше устните й и въобще не стигаше до очите), направи лек реверанс. Роланд, Кътбърт и Алан се поклониха отново.
— Приветствам ви с добре дошли в Сийфронт — каза Олив Торин. Официалното й държание беше смекчено от простичката й усмивка, а притеснението й от появата на тримата млади посетители от Вътрешността беше очевидно. — Влезте в дома ни с радост! Казвам го от все сърце.
— Така и ще сторим, мадам — каза Роланд, — Защото приветствията Ви ни доставиха радост. — Той целуна ръката й без изобщо да обмисля тази своя постъпка. Доволният й смях го накара да се усмихне. Беше харесал Олив Торин от пръв поглед. Като се изключи Сюзан Делгадо, тази нощ не откри никой друг, който да му харесва или на когото да се довери.
6
Беше доста топло, макар откъм морето да полъхваше бриз и гардеробиерът във фоайето изглежда нямаше да има много работа. Роланд не беше особено учуден да види, че тази длъжност изпълнява заместник Дейв — остатъците от косата му бяха зализани с брилянтин, а монокълът му лежеше върху снежнобелия ревер на сакото. Роланд му кимна. Дейв, стиснал ръце зад гърба си, отвърна на поздрава му.
Шериф Авери и някакъв по-възрастен господин с вид на стария доктор Смърт от комиксите се приближиха към тях. Отзад се виждаха двойка широко отворени врати, хора, които държаха кристални чаши за пунш и разговаряха.
Роланд имаше време само да хвърли бегъл поглед към Кътбърт: Всичко! Всяко име, всяко лице… всеки нюанс. Особено последното.
Кътбърт вдигна едната си вежда — негова дискретна версия на кимването. После Роланд неохотно беше въвлечен в празненството — първото му истинско празненство като действащ стрелец. И едва ли някога беше работил по-добре.
Старият Доктор Смърт се оказа Кимба Раймър, Канцлерът на Торин и Министър на Инвентара (Роланд предположи, че титлата е измислена специално за посещението им). Беше най-малкото пет инча над Роланд, който минаваше за доста висок в Гилеад, а кожата му беше бяла като восък. Нямаше вид на болен, просто беше блед. Кичури стоманеносива коса падаха от двете страни на главата му, гъсти като паяжина. Темето му беше напълно плешиво, а на върха на носа му се крепеше пенсне.
— Мили момчета — каза той, когато му ги представиха. Имаше мек, меланхолично уверен глас на политик или вербовчик. — Добре дошли в Меджис, в Хамбри. И в Сийфронт, скромния ни кметски дом.
— Ако това е скромно, чудя се какъв ли замък биха могли да издигнат гражданите ви — отбеляза Роланд. Забележката беше по-скоро комплимент, отколкото закачка, но канцлерът Раймър се засмя силно. Също и шериф Авери.
— Елате, момчета! — каза Раймър, когато почувства, че е изразил достатъчно задоволство. — Кметът ви очаква с нетърпение.
— Аха — обади се иззад тях стеснителен глас. Кльощавата зълва Корал беше изчезнала някъде, но Олив Торин още стоеше загледана в новодошлите с любезна усмивка. — Харт наистина няма търпение да ви види. Да ги съпроводя ли, Кимба, или…
— Не, не, не се затормозявай. Погрижи се за останалите гости — предложи Раймър.
— Сигурно си прав — тя направи реверанс към Роланд и приятелите му за последен път и въпреки усмивката й той си помисли: „Нещо я прави нещастна. Направо е отчаяна, както ми се струва.“
— Господа? — попита Раймър. Усмивката му беше зловеща.
— Ще ме последвате ли?
Той ги поведе край ухиления шериф в приемната.
7
Роланд не беше чак толкова впечатлен — в крайна сметка, беше влизал в голямата зала на Гилеад, залата на предците, както понякога я наричаха, и беше шпионирал големите празненства, които се правеха там всяка година, тъй наречените източни танци, които отбелязваха края на Великоземието и настъпването на Посевника. В голямата зала имаше не един, а пет полилея и електрически крушки вместо маслени фенери. Облеклото на празнуващите (повечето от тях бяха богати мъже и жени, които никога не се бяха занимавали със селска работа) беше пищно, музиката — хубава, а компанията се състоеше от аристократични линии, които се сближаваха все повече назад във времето, докато се стигнеше до Артур Илд (онзи с белия кон и обединяващия меч).