Торин обърна гръб на човека с дългата бяла коса и на жената до него, а лицето му светна. Беше по-нисък от Канцлера, но също така кльощав като него, а и телосложението му беше същото: торс с тесни и къси рамене, разположен над невероятно дълги и костеливи крака. „Той изглежда — помисли си Роланд — като някаква птица, крачеща на зазоряване в търсене на закуска.“
— Аха, можеш! — възкликна той на висок глас. — Наистина можеш, ний очакваме с нетърпение, голямо нетърпение, този момент. Добре сме се срещнали, много добре се срещаме. Добре дошли, господа! Дано вечерта в тази къща, чийто собственик засега съм аз, да е щастлива, а дните ви на земята — дълги.
Роланд стисна протегнатата му костелива ръка, чу как кокалчетата изпукаха, потърси белези на неудобство по лицето на кмета и за радост не откри такива. Поклони се ниско.
— Уилям Диърборн, кмете Торин. На вашите услуги. Благодаря за посрещането и нека са дълги дните ви на земята!
Артър Хийт се представи на свой ред, след това и Ричард Стоукуърт. Усмивката на Торин се разтягаше при всеки нисък поклон. Раймър се постара да бъде на ниво, но явно не беше свикнал с такива неща. Мъжът с дългата бяла коса взе чаша пунш, връчи я на компаньонката си и продължи да се усмихва леко.
Роланд беше наясно, че всеки в стаята — гостите бяха близо петдесетина — ги гледа, но чувстваше само нейния поглед. Можеше да види синята коприна на роклята й с крайчеца на окото си, но не си позволи да погледне към нея.
— Беше ли тежко пътуването ви? — попита Торин. — Имахте ли приключения и интересни срещи? Ще изслушаме подробностите по време на вечеря, защото в последно време малко гости от Вътрешната арка ни посещават. — Широката му, малко дебелашка усмивка избледня, а рошавите вежди се свъсиха. — Срещнахте ли патрули на Фарсън?
— Не, Ваше благородие — отвърна Роланд. — ние…
— Не, приятелче — не благородие, не бих го понесъл. А също и говедарите, и рибарите, на които служа, няма да го понесат, дори и ако аз съумея. Просто кмет Торин, ако обичате!
— Благодаря! Видяхме много странни неща по пътя си, кмете Торин, но не и Добрия.
— Добрия — подчерта Раймър, а горната му устна се изви в усмивка. — Добър е, наистина.
— Ще чуем всичко това — каза Торин, — но преди да забравя за маниерите и учтивостта, млади господа, нека ви представя най-близките си. Вече сте срещнали Кимба. Човекът от лявата ми страна е Елдред Джонас, шеф на новосъздадения ми отряд за сигурност — за миг Торин изглеждаше притеснен. — Не съм убеден, че ми трябва допълнителна сигурност. Шериф Авери винаги е бил достатъчен да поддържа мира в това кътче на света, но Кимба настоя. А когато Кимба настоява, кметът трябва да се съгласява.
— Много мъдро, сър — рече Раймър и се поклони. Всички се засмяха, освен Джонас, който все още съхраняваше тънката си усмивчица. После кимна:
— Добре дошли, господа! — Гласът му леко вибрираше. След това пожела и на тримата дълги дни на земята. Ръкува се с Роланд, който забеляза малка синя татуировка между палеца и показалеца на дясната му ръка. Приличаше на ковчег.
— Дълги дни и приятни нощи! — каза Роланд без да се замисли. Беше поздрав от ранното му детство и едва по-късно той осъзна, че е свързан по-скоро с Гилеад, отколкото с някое забутано място като Хемфил. Малък пропуск, но вече знаеше, че имат по-малко време за такива пропуски, отколкото мислеше баща му, когато го изпрати насам, за да го махне от пътя на Мартин.
— И на теб — каза Джонас. Ярките му очи премерваха Роланд с внимание, което граничеше с нахалство. Още стискаше ръката му. После я пусна и отстъпи назад.
— Кордилия Делгадо — кметът Торин кимна към жената, с която Джонас беше говорил. Когато Роланд й се поклони, той видя фамилна прилика… само че това, което изглеждаше приятно и изящно в лицето на Сюзан, беше грозно и стегнато в лицето на жената пред него. Не беше майка на момичето. Предположи, че Кордилия Делгадо е прекалено млада.
— И нашата специална приятелка, мис Сюзан Делгадо — завърши Торин. Звучеше възбудено (Роланд предположи, че тя би имала същия ефект върху който и да е мъж, дори и старец като кмета). Торин я избута напред, кимайки с глава и хилейки се, а едната от кокалестите му ръце беше залепена върху кръста й. Роланд почувства люта ревност.
След това тя се обърна към него и той отново видя очите й, в които сякаш щеше да се удави. Видя притеснение в очите й, дори страх.
Обещай ми, че ако се срещнем в кметския дом, се срещаме за пръв път!