Споменът за тези думи му подейства успокояващо.
Той се поклони ниско, но едва докосна протегнатата й ръка. Почувства, че между пръстите им прескача искра.
— Радвам се да Ви срещна, сай — каза. Опитът му да се държи както обикновено звучеше тънко и фалшиво в собствените му уши, но нямаше друг избор, освен да продължи в този дух. — Нека дните ви бъдат дълги и…
— Вашите също, господин Диърборн. Благодаря, сай!
Тя се обърна към Алан бързешком, почти грубо, после и към Кътбърт, който каза учтиво:
— Мога ли да падна в краката ви, мис? От красотата Ви ми прималя. Сигурен съм, че няколко секунди съзерцание към профила ви отдолу, с глава, положена на прекрасните ви крачка, ще ме оправят.
Всички се разсмяха, дори Джонас и мис Кордилия. Сюзан се изчерви красиво и плесна Кътбърт по ръката. Този път Роланд благослови приятеля си за безкрайните му глупащини.
Още един човек се присъедини към компанията около купата за пунш. Новодошлият беше доста пълен и набит. Лицето му беше обрулено от вятъра, а бледите му очи се криеха в гънки и бръчки. Беше фермер и Роланд доста често беше яздил с баща си.
— Има предостатъчно девици да ви посрещнат тази вечер, момчета — приятелски се усмихна новодошлият. — Ще откриете, че се къпете в парфюмите им, ако не внимавате. Но ми се ще да ви поздравя преди да ги срещнете. Фран Ленгил, на вашите услуги!
Ръкостискането му беше силно и бързо. Поклони и други глупости не последваха.
— Притежавам Рокинг Би… или то ме притежава. Въпрос на гледна точка. Шеф съм и на Коневъдната асоциация, поне докато не ме изритат. Бар Кей беше моя идея. Надявам се да ви е харесал.
— Чудесен е, сър — каза Алан. — Чист и сух, и има място за двадесетима. Благодаря! Бяхте много мил.
— Глупости! — каза Ленгил, но изглеждаше доволен, докато си наливаше чаша пунш. — Ние сме заедно в това, хлапе. Джон Фарсън е само още една лоша сламка в целия гнил куп тези дни Светът се приплъзна, както казват хората. Ха! Тъй си е, аха, и се е плъзнал доста по пътя към ада, натам е отишъл. Работата ни е да задържим разваленото сено далеч от доброто, поне колкото можем и както можем. В името на децата ни много повече, отколкото в това на бащите ни.
— Гледай, гледай! — обади се кметът Торин с тон, който би трябвало да звучи солидно, но прозвуча слабоумно. Роланд забеляза, че кокалестият дъртак е стиснал ръката на Сюзан (тя като че ли не забелязваше, защото се беше вторачила в Ленгил) и внезапно проумя, че кметът й беше или чичо, или може би близък роднина. Ленгил се беше обърнал към тримата гости и ги оглеждаше по ред, като завърши с Роланд.
— Ако някой от нас в Меджис може да ви е от помощ, само ни кажете. Ще се срещнете с повечето от хората тази вечер.
Ще се запознаете също с жените, синовете и дъщерите им. Може и да сме доста далечко от Ню Канаан, но сме здраво със Сдружението, всичките. Аха, много здраво.
— Добре казано — меко отбеляза Раймър.
— А сега — продължи Ленгил — ще отпразнуваме както подобава пристигането ви. Пък и вие чакахте вече доста дълго за чашка пунш. Сигурно гърлата ви са пресъхнали!
Той се обърна към масата и се протегна към черпака в по-голямата купа — очевидно искаше да им окаже честта да сервира лично.
— Мистър Ленгил — промълви Роланд. Въпреки това тонът му беше властен и заповеднически. — В по-малката купа има по-слаб пунш, нали?
Ленгил обмисли това, като първоначално не го разбра. След това повдигна вежди. За пръв път той явно оцени Роланд и останалите не като живи символи на Сдружението и Вътрешните баронства, а като човешки същества. Младежи. Просто момчета, ако може да се каже така.
— Ахм?
— Налейте ни оттам, ако обичате! — Чувстваше, че всички погледи са обърнати към тях. Особено нейният. Гледаше право във фермера, но с отличното си периферно зрение долови, че тънката усмивка на Джонас се е появила отново. Самият Джонас знаеше каква е причината, а Роланд предположи, че Торин и Раймър също са наясно. Тези селски хитреци знаеха доста. Повече, отколкото е нужно. Но точно в момента това беше най-малкият му проблем.
— Изпратени сме със специална мисия в Хамбри. — Роланд с неудобство осъзнаваше, че сега е принуден да разправя небивалици. Не се обръщаше към всички в стаята, слава Богу, но кръгът слушатели беше доста по-голям отпреди. И въпреки всичко трябваше да завърши… жребият беше хвърлен. — Няма нужда да се впускам в подробности, но трябва да кажа, че обещахме да не употребяваме алкохол по време на престоя си тук. Като изкупление, нали разбирате.