— Обещавам, лельо! — прошепна Сюзан. — Кълна се.
Кордилия се усмихна. Всъщност беше доста хубавичка, когато се усмихваше:
— Добре, тогава. Да влизаме. Наблюдават те. Дръж ми ръката, дете!
Сюзан стисна напудрената ръка на леля си. Те влязоха в трапезарията една до друга, дрехите им шумоляха, сапфирената огърлица в трапчинката между гърдите на Сюзан проблясваше и мнозина отбелязаха колко си приличат те и как би се гордял с тях бедният стар Пат Делгадо.
9
Роланд беше настанен близо до предната част на централната маса, между Хаш Ренфрю (който беше дори по-голям и масивен от Фран Ленгил) и доста унилата сестра на Торин, Корал. Ренфрю се беше справил добре с пунша — сега, когато поднесоха супата, той се зае да се доказва с бирата.
Приказваше за риболова („не е к’вото беше, момче, макар че напоследък изкарват по-малко мутанти в мрежите, дето си е чиста благословия“), земеделието („хората наоколо могат да извъдят к’вото и да е, стига да е царевица или боб“) и накрая за онези неща, от които най-много разбираше: коне, езда и ферми. Тези занятия вървяха както винаги, да, тъй си бяха, въпреки че от четиридесет или повече години времената бяха тежки тук в тревистите и морски брегове на Баронството.
Дали се изчистваха кръвните линии, попита Роланд. Защото там, откъдето той идваше, били започнали да го правят.
Да, съгласи се Ренфрю, като пренебрегна доматената си супа и се зае с препечените пържоли. Хващаше ги с ръка и ги поливаше с бира. Да, млади господарю, кръвните линии се изчистват добре. Три жребеца от всеки пет стават за продажба — и сред чистокръвните, както и сред местните линии, знайш — ли, — а четвъртият може да бъде запазен и да работи, ако не и да се ползва за разплод. Само един от пет тези дни се ражда с допълнителни крака или очи, или с червата навън и това е хубаво. Но раждаемостта намалява, така си е: жребците имат достатъчно страст в мъжките си части, ама не им стига барутът в топките.
— Моля за извинение, мадам! — каза Ренфрю и се приведе през Роланд към Корал Торин. Тя се усмихна с тънката си усмивчица, порови с лъжицата в супата си и нищо не каза. Ренфрю изпразни халбата си, облиза устни и протегна чашата отново. Когато му я напълниха, пак се обърна към Роланд.
Нещата не бяха добри, не както едно време са били, но можеха и да са по-зле. Ще бъдат по-зле, ако този нещастник Фарсън си оправи работата. (Този път той не се притесни да се извинява на сай Торин.) Те всички трябва да се държат един за друг, това е работата — богати и бедни, големи и малки, поне докато това може да свърши някаква работа. И после повтори думите на Ленгил, като каза на Роланд, че каквото и да искат той и приятелите му, каквото и да им трябва, нужно е само да го назоват.
— Ще ни стигне и информацията — каза Роланд. — Бройката на нещата.
— Аха, не мож да си преброител без бройката — съгласи се Ренфрю и се засмя пиянски. От лявата страна на Роланд Корал Торин отхапа парченце салата (не беше докоснала дори пържолите). Роланд предположи, че ушите й са съвсем наред и брат й накрая ще получи пълен доклад за техния разговор. Или може би Раймър щеше да получи доклада. Защото, макар и да беше прекалено рано да се каже със сигурност, на Роланд му се струваше, че Раймър е истинският командир тук. Заедно, може би, със сай Джо нас.
— Например — попита той, — за колко ездитни коне смятате, че можем да съобщим на Сдружението?
— Като дължимото или въобще?
— Изобщо.
Ренфрю остави чашата си и се зае да пресметне. Докато го правеше, Роланд погледна през масата и видя Ленгил и Хенри Уъртър, баронският животновъд, да се споглеждат бързо. Бяха го чули. Но видя и нещо друго, когато обърна поглед към съседа си: Хаш Ренфрю беше пиян, но май не чак толкова, колкото му се искаше да повярва младият Уил Диърборн.
— Изобщо, това ще рече, не просто каквото дължим на Сдружението или сме способни да заделим току-тъй.
— Да.
— Да видим, млади сай… Фран Ленгил трябва да има към сто и четир’сет глави; Джон Кройдън притежава към стотина. Ханк Уъртър има около четиридесет собствени и там горе на Ската поддържа още шестдесет за Баронството. Държавни запаси, гу’син Диърборн.
Роланд се усмихна:
— Знам ги отлично. Сплескани копита, къси вратове, бавна работа и бездънни тумбаци.
Ренфрю се засмя яката, кимна… но Роланд откри, че се чуди дали човекът действително се забавлява. Тук в Хамбри течението на повърхността и онова на дъното май се движеха в различни посоки.