— Учудваш ме, млади човече, тъй си е. Може и да си от Вътрешността, но, богове, който и да се е мъчил да те запознава с истинския свят (този извън книгите и картите) си е оставил ръцете, бих казала. Тя е… — и след това изрече тъй бързо диалектната дума, че Роланд нямаше и представа каква е тя. Шифи, както му прозвучи, или може би Шийвин.
— Моля? — той се усмихваше, но чувстваше усмивката си ледена и изкуствена върху устните. В стомаха му се беше събрала топка, като че ли пуншът, супата и пържолката, която беше изял, внезапно са се слепили на кълбо. „Обслужваш ли?“ я беше попитал той, имайки предвид дали сервира на масата. Може и да обслужваше, но го правеше в стая с по-голямо уединение от тази. Внезапно реши, че не иска да чува нищо повече, беше загубил интерес дори към думата, която сестрата на кмета беше използвала.
Нов взрив смях се разнесе откъм края на масата. Сюзан се смееше с отметната назад глава, бузите й пламтяха, очите й хвърляха искри. Единият ръкав на роклята й се беше смъкнал по ръката, разкривайки бледото й рамо. Докато той я гледаше със страх и страст, тя автоматично я намести с длан.
— Означава тиха малка жена — каза Ренфрю, очевидно притеснен. — Това е стар термин, не се използва много тези дни…
— Стига, Рени — каза Корал Торин и се обърна към Роланд. — Той е просто стар каубой и не може да спре да приказва за конски фъшкии дори ако е далеч от любимите си жребци. Шийвин означава странична съпруга. По времето на моята пра-прабаба е значело курва… но от определен вид. — Тя обърна бледия си поглед към Сюзан, която сега пиеше бира и пак се насочи към Роланд. Имаше някаква странна възбуда в очите й. Поглед, който на Роланд не му хареса особено. — Тип курва, на която плащаш с монети, но тип твърде специален, за да го купуват обикновените хора.
— Тя му е държанка? — попита Роланд. Имаше чувството, че устните му са замръзнали.
— Аха — отвърна Корал. — Не я е ползвал, няма да стане преди жътва. Това хич не се харесва на брат ми, мога да ти гарантирам, но е купена и платена точно като в старите времена. Тъй е тя — Корал помълча, после добави: — Баща й би умрял от срам, ако можеше да я види — говореше с нещо като меланхолично задоволство.
— Не мисля, че би трябвало да съдим строго кмета — каза Ренфрю с притеснен глас.
Корал го пренебрегна. Тя проучваше извивката на челюстта на Сюзан, меката гънка на гръдта й над ръба на деколтето, водопада на косата й. Леката насмешка беше изчезнала от лицето на Корал Торин. Сега излъчваше вледеняващо нетърпение.
Що се отнася до него, Роланд откри, че си представя кокалестите ръце на кмета да смъкват презрамките на роклята на Сюзан, да пълзят по голите й рамене, да се вмъкват като сиви раци в пещерата под косата й. Отклони поглед към долния край на масата и това, което видя там, не му хареса повече. Защото забеляза Олив Торин. Олив, която беше изритана в края на масата. Гледаше към съпруга си, който я беше заменил с красиво младо момиче и беше подарил на това момиче медальон, пред който собствените й обеци изглеждаха като евтини дрънкулки. На лицето й ги нямаше омразата и гневното очакване на Корал. Тя съзерцаваше съпруга си с очи, които бяха кротки, но нещастни и изпълнени с надежда. Сега Роланд разбра защо му се беше сторила тъжна. Имаше достатъчно причини за това.
Откъм групата на кмета се разнесе нов смях. Раймър се беше навел от съседната маса, за да сподели смешката. Сигурно беше хубав виц. Този път дори Джонас се засмя. Сюзан сложи ръка на гърдите си, след това взе салфетката си и я вдигна да избърше сълзите от ъгълчето на окото си. Торин хвана другата й ръка. Тя погледна към Роланд и срещна погледа му. Той си помисли за Олив Торин, седнала там долу в края на масата с недокоснатата супа пред нея и с нещастна усмивка на лицето. Седеше там, където и момичето би могло да я види. И докато си мислеше за това, Роланд реши, че ако си носеше пистолетите, сигурно би могъл да изкара единия и да вкара някой куршум в малкото продажно сърчице на Сюзан Делгадо.
Помисли си: „Кого се надяваш да излъжеш?“ После дойде един от прислужниците и му поднесе чиния с риба. Роланд си мислеше, че никога по-рано не е изпитвал такова отвращение към яденето, но щеше да яде, а също и да насочи мислите си към въпросите, засегнати при разговора му с Хаш Ренфрю от ранчото Лейзи Сюзен. Щеше да помни лицето на баща си.
„Да, ще го помня добре — помисли си. — Само ако мога да забравя за онова над прекрасния сапфир!“