10
Вечерята беше безкрайна, а и след нея нямаше как да се измъкнат. Масата в средата на приемната беше преместена и гостите се групираха в два преплетени пръстена около пъргав червенокос човечец, когото Кътбърт по-късно нарече министъра на смеха на кмета Торин.
Двойките момче-момиче, момче-момиче, момче-момиче кръжаха под акомпанимента на смях и малко скованост (Роланд предположи, че около три четвърти от гостите се бяха изморили здравата) и след това китаристите подеха quesa. Това изглежда представляваше простичък вариант рийл. Кръговете се въртяха в противоположни посоки, всички се държаха за ръце, докато музиката за малко спираше. Тогава двойките на местата, където кръговете се преплитаха, се придвижваха към средата на кръга на партньорката, а всички останали пляскаха и припяваха.
Тъкмо когато Роланд си мислеше, че глупавият танц никога няма да свърши, музиката спря и той откри, че е застанал срещу Сюзан Делгадо.
За момент не можеше да направи нищо друго, освен да я зяпа, а очите му само дето не изскочиха от орбитите. Чувстваше, че не може да помръдне от мястото си. После тя вдигна ръце, музиката засвири и кръгът (който включваше кмета Торин и наблюдателния, тънко ухилен Елдред Джонас) заръкопляска. Той я поведе във вихъра на танца.
В началото, докато я въртеше през съответната фигура, се чувстваше като направен от стъкло. После постепенно се отпусна.
Тя се притисна до него за момент и когато заговори, дъхът й го погьделичка в ухото. Той се зачуди дали някоя жена може да те подлуди — в най-буквалния смисъл. Не беше вярвал в това преди тази вечер, но сега всичко се беше променило.
— Благодаря за дискретността и благопристойността! — прошепна тя.
Той се отдръпна малко от нея и в същото време я завъртя, а ръката му я придържаше зад гърба. Дланта му беше отпусната върху студения сатен, пръстите му докосваха гореща кожа. Краката й следваха неговите без пауза или тръпка: движеха се с перфектна грация, без да се страхуват от неговите грамадни слонски копита в ботуши, макар да бяха обути само в нежни копринени пантофки.
— Мога да бъда дискретен, сай — каза той. — Що се отнася до благопристойността… Учуден съм, че изобщо знаете думата!
Тя се вгледа в леденото му лице, усмивката й избледня. Видя да я замества гняв, но преди гнева имаше болка — все едно я беше ударил. Почувства се едновременно доволен и виновен.
— Защо говориш по този начин? — прошепна тя. Музиката спря преди да може да й отговори… въпреки, че нямаше и представа какво би могъл да каже. Тя направи реверанс, той й кимна, докато хората около тях пляскаха и свиркаха. Върнаха се на местата си, в отделните си кръгове и китарата подхвана отново. Роланд усети, че го хващат за ръцете и започна да се върти с кръга още веднъж.
Да се смее. Да подскача. Да пляска в ритъм. Чувстваше я някъде зад себе си да прави същото. Чудеше се дали и тя като него ужасно иска да е далеч оттук, някъде в мрака — сам в мрака — където би могъл да сложи маската си настрана преди истинското лице отдолу да се е нажежило толкова, че да я запали.
ШЕСТА ГЛАВА. ШИЙМИ
1
Около десет тримата млади мъже от Вътрешните Баронства се сбогуваха с домакините и гостите и изчезнаха в ароматната лятна нощ. Кордилия Делгадо, която стоеше до Хенри Уъртър, Баронския животновъд, отбеляза, че сигурно са уморени. Уъртър се засмя и отвърна с така плътен акцент, че беше почти смешен:
— Нъц, споджо, мумч’та на таз възраст са като плъхови в купчина дървета след летен дъждец, тъй са си. Шъ има още часове преди криватите таме в Бар Кей да си ги видът.
Олив Торин напусна празненството скоро след момчетата, като се извини с главоболие. Беше достатъчно бледа, за да могат почти да й повярват.
Към единадесет кметът и неговият Канцлер, както и шефът на новооснованата му служба за сигурност, се събраха в кабинета на кмета заедно с последните няколко окъснели гости (всички фермери, членове на Коневъдната Асоциация). Разговорът беше кратък, но напрегнат. Повечето присъстващи фермери изразиха облекчението си, че пратениците на Сдружението са толкова млади. Елдред Джонас не каза нищо по въпроса, само гледаше надолу към бледите си ръце с дълги пръсти и се усмихваше с тънката си усмивчица.
Към полунощ Сюзан си беше вкъщи и се събличаше за лягане. Не се налагаше поне да се безпокои за сапфира — това беше бижу на Баронството и го беше върнала в сейфа в кметския дом преди да си тръгне, каквото и да си мислеше за него и нея Господин Не Съм Ли Готин Уил Диърборн. Кметът Торин (тя не можеше да се застави да го нарича Харт, въпреки че той я беше помолил — дори и насаме не успяваше) лично й го беше взел. Беше станало в коридора, точно до приемната. Торин беше използвал възможността да я целуне по устата и бързешком да я щипне по гърдите — част от нея, която беше усещала болезнено гола през цялата безкрайна вечер.