— Изгарям за жътва! — беше прошепнал мелодраматично в ухото й. Дъхът му смърдеше на бренди. — Всеки ден от това лято ми изглежда като година.
Сега, в нейната стая, докато си решеше косата и гледаше към луната, тя си помисли, че никога през живота си не се е вбесявала така, както в онзи момент: бясна беше на Торин, на леля Корд и направо кипеше от гняв заради онзи самодоволен сухар Уил Диърборн. А най-вече беше бясна на себе си.
— Има три неща, които можеш да направиш при всяко едно положение, момиче — беше й казал веднъж баща й. — Можеш да решиш да предприемеш нещо, да решиш да не предприемаш нищо… или да решиш да не решаваш.
Това, последното, нейният тати никога не го беше разбирал и казваше (макар да нямаше нужда), че е изборът на слабите и глупаците. Тя си беше обещала никога да не избира този метод… но въпреки всичко си беше позволила да бъде въвлечена в тази грозна ситуация. Сега всички избори й изглеждаха лоши и безчестни, всички пътища или бяха затрупани с камъни, или свършваха в блатото.
В своята стая в кметския дом (тя не делеше спалнята на Харт от десет години, а в леглото му не беше влизала от пет), Олив седеше по бяла памучна нощница и също гледаше към луната. След като се беше уединила в това сигурно и спокойно място, тя беше плакала… но не много. Сега очите й бяха сухи и се чувстваше куха като мъртво дърво.
И кое беше най-лошото? Това, че Харт не разбираше колко е притеснена — и то не само за себе си. Беше прекалено зает да се натиска и да дрънка (твърде зает да зяпа в предницата на дрехата на сай Делгадо при всяка възможност), за да разбере, че хората му се присмиват зад гърба. Това можеше и да престане, ако момичето се върне при леля си с надут корем, но подобно нещо нямаше да се случи с месеци. Засега. Вещицата се беше погрижила. Щеше да продължи още по-дълго, ако момичето омекваше бавно. И кое беше най-глупавото, най-оскърбителното нещо? Това, че тя, дъщерята на Джон Хавърти, Олив, все още обичаше съпруга си. Харт беше самонадеян, самовлюбен, надменен глупак, но тя все още го обичаше.
Имаше и още нещо, доста встрани от преображението на Харт в Свети Козел на стари години — тя мислеше, че е в действие и някакъв заговор, опасен и най-вероятно нечестен. Харт не знаеше почти нищо за подробностите и тя предполагаше, че е наясно само с онова, което Кимба Раймър и онзи отвратителен куц човек искат да знае.
Бяха времена, не твърде отдавна, когато Харт нямаше да си позволи да бъде въртян с такава лекота около пръста на някой като Раймър. Времена, когато един поглед към Елдред Джонас и приятелчетата му щеше да е достатъчен да ги изпрати на запад без да са получили и една топла вечеря. Но това беше преди Харт да бъде пленен от сивите очи на сай Делгадо, от стегнатия бюст и плоския й корем.
Олив намали фитила на лампата, духна пламъчето и се пъхна в леглото, където щеше да лежи будна до сутринта.
Към един в приемната на кметския дом не беше останал никой, освен четири чистачки, които изпълняваха задълженията си безшумно (и нервно) под погледа на Елдред Джонас. Когато една от тях погледна нагоре и видя, че го няма в стола под прозореца, където беше седял и пушил, тя промърмори тихичко на приятелките си и те всички се отпуснаха малко. Но не пееха — нито се смееха. Il spectro, мъжът със синия ковчег на ръката, можеше й само да е отстъпил в сенките. Можеше все още да ги гледа.
Към два дори и чистачките си бяха отишли. Беше настъпил часът, в който в Гилеад празненството щеше тъкмо да достига апогея си от блясък и клюки. Но Гилеад беше далеч, не само в друго Баронство, но и в друг свят. Това тук беше Външната арка, а във външността дори благородниците си лягат рано.
Нямаше никакви благородници в „Почивка за пътника“ обаче и под всевиждащия поглед на Двуглавия нощта беше все още съвсем млада.
2
В единия край на бара рибари с навити до глезените ботуши пиеха и играеха на карти с малки залози. От дясната им страна имаше маса за покер. Отляво група крещящи, разгорещени мъже — най-вече кравари — стояха край Алеята на Сатаната и наблюдаваха как заровете се търкалят по кадифената покривка. В другия край на залата Шеб Маккърди свиреше джазирано буги. Зад и над него, изправена пияна на стола, Пети Ръчката полюляваше грамадната си гръд и завалваше думите на песента с пълен глас: