— Ела, бейби, имаме пиле в хамбара, чий хамбар, моя хамбар! Ела тука, бейби, бейби, хвани бика за рогата…
Шийми спря зад пианото с кофа в ръка, усмихваше й се и се опитваше да пее. Пети го изпроводи по пътя му без да пропусне и дума, такт или движение и Шийми пое нататък с обичайния си смях, който беше треперлив, но някак си не и неприятен.
Играта на дартс беше в разгара си. В ъгълчето отзад една курва, която се величаеше като Контеса Джилиан от ЪпТард Килиан (благородничка в заточение от далечния Гарланд, скъпи мои, или Колко Сме Специални) съумяваше да оправя едновременно двама, пушейки при това лула. А на бара цяла орда разнообразни хулигани, скитници, каубои, говедари, кравари, шофьори, каруцари, ковачи, моряци, търговци, лодкари и стрелци пиеха под двете глави на РОМПА.
Единственият истински стрелец на това място беше в края на бара, част от двойка, която пиеше отделно. Никой не се опитваше да се присъединява към тях — и не само защото носеха стрелящи железа в кобури, които бяха провесени ниско и закачени по маниера на стрелците. Пистолетите бяха непривични, но не и необичайни в Меджис по това време и не беше нормално да се плашат от тях, но тези двамата имаха мрачния вид на хора, които ще се захванат с бой без причина и ще са доволни да завършат деня си като изпратят у дома в катафалка съпруга на някоя нова вдовица.
Барманът Станли им сервираше уиски след уиски без да се опитва да завързва разговор, нищо повече от „Горещ ден, господа, нали?“ Те смърдяха на пот и ръцете им бяха лепкави от борова смола. Не бяха прекалено оцапани обаче, за да не може Станли да види сините ковчези, татуирани върху дланите. Поне наоколо не се навърташе техният приятел, старият куц ненормалник с женска коса и крив крак. По мнение на Станли, Джонас беше най-лошият от Големите ковчези, но и тия двамата бяха достатъчно лоши и той нямаше намерение да им пада на мерника, ако може да го избегне. С малко късмет никой нямаше да им се изпречи. Изглеждаха достатъчно уморени, за да си легнат рано.
Рейнолдс и Дипейп бяха уморени, точно така — бяха прекарали деня в Ситго, маскирайки редица празни стоманени танкери с глупави надписи. Бяха насекли най-малкото милион борови клонки и ги бяха подреждали, но нямаха никакво намерение да приключват запоя рано. Дипейп можеше и да го направи, ако Нейна Милост беше свободна, но тази млада красавица (истинското й име: Герт Могинс) беше отишла в едно ранчо и нямаше да се върне през следващите две нощи.
— А може да мине и седмица, ако оня има достатъчно пари — мрачно каза Дипейп. Побутна очилата си по-нагоре на носа.
— Зарежи я! — каза Рейнолдс.
— Точно това ми се ще да сторя, ама не мога.
— Каня се да си взема една порция от тази безплатна вечеря — добави Рейнолдс и посочи другия край на бара, където се беше появила току-що изнесена от кухнята купа задушени миди. — Искаш ли и ти?
— Изглеждат като сополи и имат същия вкус. Донеси ми малко филе.
— Добре, партньоре! — Рейнолдс тръгна нататък. Хората се отдръпваха от пътя му, отстъпваха дори на подплатеното му с коприна палто.
Дипейп, още по-мрачен сега, като се беше сетил за Нейна Милост, която облизва пикалото на някой каубой в ранчото Пиано, глътна питието си, намръщи се от миризмата на борова смола по ръката си и протегна чашата си към Станли Руиз.
— Напълни я догоре, куче! — извика. Един каубой, облегнал се с гръб на бара, се извърна при звука от гласа на Дипейп и това беше достатъчно, за да започнат неприятностите.
Шийми напредваше към вратата, откъдето току-що бяха изникнали задушените миди. Сега вече стискаше ведрото с две ръце. По-късно, когато „Почивката“ се поизпразнеше, щеше да се хване да чисти. В момента обаче главното му задължение беше просто да обикаля наоколо с кофата и да излива вътре каквито недопити чаши намери. Този смесен еликсир завършваше пътя си в бъчва под бара. Етикетът му беше съвсем честен — КАМИЛСКА ПИКНЯ — и едно двойно струваше три пенита. Това беше питие само за отчаяните и непридирчивите, но немалко и от двата вида преминаваха под стъкления поглед на Двуглавия всяка нощ. Станли рядко имаше проблем с изпразването на бъчвата. А ако в края на нощта тя не беше празна, то, в крайна сметка, винаги! предстоеше нова нощ. Да не споменаваме и новото попълнение жадни глупаци.