В другия край на бара Рейнолдс счупи втора мида и продължи да наблюдава, запленен. Беше хубаво като пиеса, точно така си беше.
Дипейп отново се обърна към коленичилото момче:
— Изчисти ми ботушите! — каза.
Изражение на смътно облекчение пропълзя по лицето на Шийми. Да почисти ботушите? Да. Разбира се. Веднага. Той дръпна парцала, който винаги носеше в задния си джоб. Дори не беше мръсен все още. Е, поне не много.
— Не! — търпеливо каза Дипейп. Шийми се взря в него, зяпнал и объркан. — Пъхни тоя гнусен боклук откъдето го извади. Дори не ми се ще да го гледам.
Шийми го натика обратно в задния си джоб.
— Оближи ги! — каза със същия търпелив тон Дипейп. — Това ми се иска. Ще ближеш ботушите ми, докато отново изсъхнат и са толкова чисти, че можеш да видиш глупавата си заешка мутра да се отразява в тях.
Шийми се поколеба, като че ли още не беше наясно какво се иска от него. Или може би само обмисляше изискването.
— Бих го направил, момче — каза Барки Калахан от мястото си зад пианото на Шеб, за което се надяваше да е добро прикритие. — Ако искаш да видиш слънцето отново, направи го!
Дипейп вече беше решил, че гъбеният мозък няма да види друг изгрев, не и в този свят, но запази мълчание. Никога не беше притежавал облизани ботуши. Искаше му се да види като как е това. Ако е хубаво — нещо като секса — може да накара и нейна милост да прави същото.
— Трябва ли? — очите на Шийми се пълнеха със сълзи. — Не може ли просто „аз съжалявам“ и да ги лъсна хубавичко?
— Ближи, малоумно магаре! — каза Дипейп.
Косата на Шийми падна върху челото му. Той несигурно изплези език между устните си и се наведе към ботушите на Дипейп, а първите му сълзи капнаха.
— Спри, спри, спри! — извика някой. Беше шокиращо в тази тишина. — Не защото се случи внезапно и със сигурност не защото звучеше гневно. Беше шокиращо, защото звучеше възмутено. — Просто не бих могъл да го позволя Не. Ще ми се да можех, но не мога. Не е хигиенично, нали разбирате? Кой знае каква зараза може да се разнесе по този начин. Умът ми не го побира! Аб-со-лют-но не го побира!
Собственикът на тези идиотски и вероятно фатални глупости беше застанал точно зад люлеещите се врати — млад мъж, среден на ръст, плоската му шапка беше килната встрани и изпод нея се подаваше кичур кафява коса. Въпреки че „млад мъж“ не му отиваше точно, осъзна Дипейп, млад мъж звучеше тежкарски. А този беше само хлапе. Около врата му, един Господ знае защо, висеше птичи череп като грамаден комичен медалъон. Висеше на верига, промушена през очните орбити. А в ръката си държеше не пистолет (откъде накъде небръснещ се боклук като него ще вземе пистолет на първо място? — зачуди се Дипейп), а някаква скапана прашка. Дипейп избухна в смях.
Хлапето също се засмя, като кимаше, сякаш разбираше колко глупава изглежда цялата сцена, колко глупаво е проклетото нещо. Смехът му беше заразителен. Пети, все още изправена на стола си, се изкиска преди да притисне устата си с ръце.
— Това не е подходящо място за дете като теб — каза Дипейп. Револверът му, стар петзарядник, все още беше изваден. Лежеше в юмрука му на бара, а кръвта на Станли Руиз капеше от дулото му. Дипейп, без да го вдига от плота, леко го завъртя. — Момче, което влиза на места като това, прихваща лоши навици, хлапе. Умирането е само един от тях. Тъй че ти давам последна възможност. Изчезвай оттук!
— Благодаря, сър, уважавам много тази възможност — отвърна момчето. Говореше с истинска и неоспорима благодарност,… но не се помръдна. Продължи да си стои точно до люлеещите се врати, беше опънало назад широката еластична лента на прашката си. Дипейп не можеше да види добре какво има в гнездото й, но нещото проблясваше на светлината на газените лампи. Метално топче, най-вероятно.
— Е, и? — изръмжа той. Вече му писваше.
— Знам, че съм като болка във врата, сър, да не споменавам онази в задника и стягането в мръсното ти пикало. Но понеже на теб ти е все едно, драги ми приятелю, предпочитам да предоставя възможността си на младия човек, коленичил пред теб. Нека се извини, да лъсне ботушите ти с парцала, докато не останеш напълно доволен и да си ходи по живо, по здраво.
Надигна се неориентирано одобрително мърморене от мястото, където стояха картоиграчите. На Дипейп това не му хареса и той взе внезапно решение. Момчето също щеше да умре, екзекутирано заради нахалството си. Нахалникът, който беше разлял кофата с пикня отгоре му, поне явно беше малоумен. А хлапето нямаше и това извинение. Просто си мислеше, че е забавен.