С крайчеца на окото си Дипейп засече Рейнолдс да напредва към момчето. Дипейп одобри идеята му, но не вярваше, че ще му трябва помощ да се разправи с прашкаджията.
— Момче, мисля, че направи грешка — каза той меко. — Наистина вярвам…
Гнездото на прашката трепна леко… или Дипейп си въобрази, че е мръднало. И посегна.
3
В Хамбри се говореше за това с години. Три десетилетия след падането на Гилеад и края на Сдружението все още споменаваха тази история. По това време там вече имаше над петстотин стари кравари (и неколцина стари картоиграчи), които се кълняха, че са пили бира в „Почивката“ онази нощ и са видели всичко.
Дипейп беше млад и бърз като змия. Въпреки това той дори не успя да се прицели в Кътбърт Алгууд. Чу се тип-ТАНГ! когато той освободи ластика и през задимения въздух в кръчмата се понесе стоманен отблясък като светкавица, а след това Дипейп изпищя. Револверът му падна на пода и нечий крак го изрита веднага под бара (никой не си призна собствеността над този крак, докато тримата Големи ковчези бяха в Хамбри. Стотици се кълняха, че е техен след като си бяха тръгнали). Все още пищейки — болката беше непоносима — Дипейп вдигна кървящата си ръка и се втренчи в нея с агонизиращи, невярващи очи. Всъщност беше извадил късмет. Топчето на Кътбърт беше сплескало върха на средния му пръст и беше откъснало нокътя. Малко по-надолу Дипейп щеше да може да пуска кръгчета дим през собствената си длан.
Междувременно Кътбърт беше презаредил прашката и отново беше опънал ластика.
— Сега — каза той, — ако мога да получа вниманието ти, добри ми господине…
— Не мога да твърдя за неговото — каза иззад него Рейнолдс. — но поне моето си получил, партньоре. Не знам доколко си добър с това нещо или просто си имал късмет, но във всеки случай, вече свърши. Отпусни ластика и го сложи долу. Масата пред теб е точно мястото, където искам да го видя.
— Бил съм обграден! — тъжно отбеляза Кътбърт. — Заслепен още веднъж от моята младост…
— Не знам за младостта ти, братле, но си обграден, точно така — съгласи се Рейнолдс. Той беше застанал отзад и леко отляво на Кътбърт и сега премести пистолета си напред, така че момчето да може да почувства дулото на тила си. Свали предпазителя. В гробната тишина в „Почивка за пътника“, звукът беше много силен.
— Сега остави този ластик долу!
— Мисля, добри ми сър, че трябва да поднеса почитанията си и да откажа.
— Какво?
— Виждате ли, добри ми сър, моята вярна прашка е насочена към главата на вашият симпатичен приятел… — започна Кътбърт и когато Дипейп тревожно се облегна на бара, гласът му се надигна до вик, който никак не звучеше притеснено. — Стой мирен! Мръдни още веднъж и си мъртвец!
Дипейп се поколеба, притиснал кървавата си ръка към облепената със смола риза. За пръв път изглеждаше изплашен. За пръв път, откакто беше с Джонас. Рейнолдс почувства, че ситуацията вече не е под контрол. Как беше възможно, след като заобиколи този приказлив боклук и го беше хванал за гърлото? Това трябваше да приключи.
Като понижи глас до обичайния почти игрив тон, Кътбърт каза:
— Ако ме застреляш, топчето полита и приятелят ти също се гътва.
— Не вярвам — отрече Рейнолдс, но не хареса тонът на собствения си глас. Звучеше като съмнение. — Никой не може да стреля така.
— Защо не оставим приятелчето ти да реши? — Кътбърт повиши глас с добре преценена насмешлива нотка. — Хей-хо, там, мистър Очилатко! Ще оставиш ли другарчето ти да ме застреля?
— Не! — изпищя Дипейп на ръба на паниката. — Не, Клей! Не стреляй!
— Значи сме в шахмат — каза Рейнолдс с изумление. И изумлението му прерасна в ужас, когато почувства острието на един много широк нож да се плъзва по гърлото му.
— Не, не сме — меко отговори Алан. — Пусни пистолета, приятелю, или ще ти прережа гърлото!
4
Джонас беше застанал отвън, до люлеещите се врати. Беше пристигнал по чист късмет за този скеч на Пинч и Джили и наблюдаваше сцената с изумление, тревога и нещо близо до ужас. Първо едното от хлапенцата от Сдружението взима на мушка Дипейп, а когато Рейнолдс го покрива, голямото момче с кръглото лице и селяшки вид му опира нож в гърлото. Нито едно от хлапетата не беше на повече от петнадесет години и дори нямаха пистолети. Най-добре щеше да е да си помисли за присъединяване към пътуващ цирк не само заради проблемите, които щяха да последват случилото се тук, но и ако не успееха да се справят сега… Какво биха могли да свършат в Хамбри, ако бандитите се страхуваха от децата, вместо да бъде обратното?