„Сигурно има време да спреш това преди да се стигне до убийства. Ако искаш. Искаш ли?“
Джонас реши, че желае, че могат да излязат победители, ако си изиграят добре ролите. Реши също така, че хлапетата от Сдружението няма да напуснат Меджис живи, освен ако не са страхотни късметлии.
„Къде ли е онзи другият? Диърборн?“
Добър въпрос. Важен въпрос. Притеснението ще се превърне в чиста паника, ако се остави да го прецакат като Рой и Клей.
Диърборн със сигурност не беше на бара. Джонас се обърна на пети и проучи южната част на Хай Стрийт и в двете посоки. Беше светло почти като ден под Целуващата Луна, само две нощи след пълнолуние. Наоколо нямаше жива душа: нито по улицата, нито от другата страна, където се намираше смесеният магазин на Хамбри. Магазинът имаше веранда, но и там не се забелязваше нищо, освен редица изкривени тотеми, изобразяващи Пазителите на Лъча: Мечката, Костенурката, Рибата, Орела, Лъва, Прилепа и Вълка. Седем от дванадесет, блестящи като мрамор под лунната светлина и без съмнение големи любимци на децата. Но нямаше жив човек. Прекрасно. Великолепно.
Джонас се взря внимателно в плетеницата алеи между магазина и месарницата, забеляза някаква сянка между няколко струпани кутии, напрегна се и след това се отпусна, когато различи котка с ярки зелени очи. Кимна и се обърна да си свърши работата, като бутна лявата люлееща се врата и пристъпи в „Почивка за Пътника“. Алан чу скърцането на пантите, но пистолетът на Джонас беше опрян в слепоочието му преди дори да започне да се обръща.
— Синко, освен ако не си бръснар, ще е най-добре да оставиш това касапско шило. Няма да получиш второ предупреждение.
— Не — каза Алан.
Джонас, който не беше очаквал друго, освен подчинение и не беше подготвен за такава реакция, остана поразен:
— Какво?
— Чу ме добре — отвърна Алан. — Не!
5
След като поднесоха почитанията си и се измъкнаха от Сийфронт, Роланд остави приятелите си да се забавляват самостоятелно. Те щяха да приключат вечерта в „Почивка за пътника“, предположи той, но няма да останат дълго или да се забъркват в неприятности, след като нямаха пари за карти и не можеха да пият нищо по-силно от студен чай. Самият той навлезе в града по друг път, върза коня си за един уличен стълб в по-долната от двете градски части (Ръшър изцвили веднъж в знак на протест срещу подобно третиране, но нищо повече) и от тогава насам се мотаеше по празните, сънени улици със смъкната ниско над очите шапка и ръце, сплетени болезнено на гърба.
Куп въпроси се въртяха в главата му. Нещата тук бяха зле, много зле. В началото си мислеше, че само си въобразява, измисля си приключения и плете интриги като в книжките, защото е бил изхвърлен от истинското място на действието. Но след като беше поговорил с „Рени“ Ренфрю, вече беше наясно. Имаше въпроси, както и чисти загадки, но той не можеше да се съсредоточи върху тях и дори да започне постепенно да ги разбира. Всеки път, когато се опитваше, се появяваше лицето на Сюзан Делгадо… нейното лице или пък кичурите й коса, или дори прекрасният, безстрашен начин, по който обутите й в копринени пантофки крачета следваха ботушите му в танца без капка колебание. Отново и отново чуваше последните си думи към нея, казани с надутия, подигравателен глас на нахално момче. Би дал почти всичко това да не се беше случвало. Тя щеше да бъде на възглавницата на Торин за Жътва и да му износи дете, преди да падне първият сняг. Може би дори наследник — и какво от това? Богатите и известните, онези със синя кръв, си взимат любовници откакто свят светува. Тъй че какво значение имаше за него?
„Мисля, че съм влюбен в нея. Това е значението.“
Идеята беше странна, но не и невероятна: познаваше пейзажа на сърцето си прекалено добре. Обичаше я, но част от него също я и мразеше и му напомняше за това какво би сторил по време на вечерята: че би могъл да простреля Сюзан Делгадо в сърцето, ако беше дошъл въоръжен. Беше направил някаква неизразима, но съвсем ясна връзка между Олив Торн — тъжната й, но приятна усмивка от долния край на масата — и собствената си майка. Не беше ли видял горе-долу същото печално, страстно желание в очите на майка си, когато беше връхлетял при нея и бащиния си магьосник? Мартин беше в разгърдена риза, Габриеле Дисчейн беше в рокля, смъкната от едното рамо, а цялата стая сякаш крещеше какво са вършили двамата тази гореща сутрин…