Пернел откри ръждясал метален прът и с негова помощ изстърга пръстта, разкривайки напукан и натрошен бетон отдолу. Започна да копае в земята с края на металния прът. Постоянно се озърташе нагоре, опитвайки се да прецени колко са се приближили птиците до острова, но вятърът свистеше през по-рутените сгради и свиреше в ръждясалите метални подпори на водната кула, така че не можеха да се различат никакви други звуци. Пипалата от гъстата мъгла, погълнала Сан Франциско и моста „Голдън Гейт“, вече бяха стигнали до острова, покривайки всичко с влажен облак с мирис на сол.
Когато Вълшебницата изчегърта пръстта, Де Аяла се зарея над едно определено място.
— Точно тук — прошепна той в ухото й с глас като полъх. — Затворниците откриха съществуването на тунела и успяха да прокопаят шахта до него. Разбираха, че водата, капеща с десетилетия от кулата, е размекнала почвата и дори е разяла камъните отдолу. Но когато най-после пробиха до тунела, имаше прилив и те го откриха наводнен. Зарязаха работата. — Той показа зъбите си в идеална усмивка, каквато не бе притежавал приживе. — Само да бяха почакали да дойде отливът.
Пернел остърга още почва, разкривайки още натрошен камък. Натика металния прът под края на един блок и натисна силно. Камъкът не помръдна. Тя натисна пак с две ръце, а когато това не свърши работа, вдигна едно голямо парче камък и халоса металния прът: дрънченето отекна из целия остров като камбанен звън.
— О, това е невъзможно — промърмори жената. Нямаше желание да използва магическите си сили, защото това щеше да разкрие на сфинкса нейното местоположение, но нямаше друг избор. Сви в шепа дясната си длан и остави аурата си да се стече в нея, образувайки нещо като локвичка живак. Опря ръката си леко, почти нежно върху камъка, а после я обърна и позволи на суровата сила да се излее от дланта й и да попие в гранита. Камъкът омекна, а после се разтопи като восък. Големи късове полутечна скала паднаха и изчезнаха в мрака долу.
— От много време съм мъртъв, мислех, че съм виждал чудеса, но никога не съм виждал нещо такова — каза благоговейно Де Аяла.
— Един скитски маг ме научи на тази магия, за да ми се отплати, че му спасих живота. Всъщност е съвсем простичка — каза тя. Наведе се над дупката, а после се дръпна рязко с насълзени очи. — О, боже… как смърди!
Призракът на Хуан Мануел де Аяла се зарея точно над дупката. Обърна се и се усмихна, показвайки отново съвършените си зъби.
— Аз нищо не подушвам.
— Повярвай ми, трябва да се радваш — измърмори Пернел, клатейки глава; призраците често имаха странно чувство за хумор.
Тунелът вонеше на развалена риба и стари водорасли, на птичи и прилепови изпражнения, на прогнило дърво и ръждясал метал. Имаше и друга миризма: кисела и остра, почти като на оцет. Вълшебницата се наведе и отпра една ивица плат от долния край на роклята си, а после я уви около носа и устата си като груба маска.
— Има нещо като стълба — обади се Де Аяла, — само че внимавай. Сигурен съм, че е напълно ръждясала… — Той изведнъж вдигна поглед. — Птиците са стигнали до южния край на острова. А с тях има и нещо друго. Нещо зло. Усещам го.
— Мориган. — Пернел се надвеси над шахтата и щракна с пръсти. Тънко перце от мека бяла светлина се откъсна от тях, понесе се надолу в дупката и изчезна в сумрака, разпръсквайки трептяща млечнобяла светлина по покритите с влага стени. Светлината разкри също така тясната стълба, която се оказа просто шипове, забити под различни ъгли в стената. Шиповете — всеки от тях не по-дълъг от десет сантиметра — бяха покрити с дебел слой ръжда и от тях капеше вода. Тя се наведе, хвана първия шип и дръпна силно. Изглеждаше достатъчно здрав.
Вълшебницата се извъртя и спусна единия си крак в шахтата. Стъпалото й напипа един от шиповете и моментално се хлъзна. Тя извади крака си, свали сандалите и ги затъкна в колана си. Знаеше, че дребната употреба на магия, към която бе прибягнала, за да разтопи камъка и да освети вътрешността на дупката, ще издаде местоположението й на Мориган. Разполагаше с броени секунди, преди птиците да пристигнат…
Пернел пъхна отново крак в шахтата и босото й стъпало докосна шипа. Беше студен и слузест под кожата й, но поне тя можеше да се закрепи по-добре. Жената стисна с шепи жилавата трева и се отпусна надолу, другият й крак също намери опора, а после тя посегна с лявата си ръка и улови един шип. Потръпна. На допир беше отвратителен, мляскаше под пръстите й. А после се усмихна; колко се беше променила. Като момиче, растейки във френското селце Кемпер — преди толкова много години, — беше ходила да се плацика в крайбрежните води, където събираше и ядеше сурови миди. Беше скитала боса по улиците, затъвайки до глезените в кал и мръсотия.