— От мен ли? — Джон изглеждаше изненадан.
— Не бях аз този, който използва огън срещу нея — напомни му Николо.
Джош имаше чувството, че слуша малки деца.
— Стига вече! — Той се обърна към двамата мъже. — Коя беше тази… тази жена?
— Това — отвърна Макиавели с мрачна усмивка — беше валкирия.
— Валкирия ли?
— Понякога ги наричат и диси.
— Диси ли? — Джош откри, че дори не е изненадан от отговора. Не му пукаше как викат на жената; вълнуваше го само фактът, че тя се бе опитала да го разсече надве с меч. „Може пък това да беше сън“ — помисли си той изведнъж. Може би всичко, което се бе случило, откакто Дий и големите влязоха в книжарницата, не беше нищо повече от кошмар. А после размърда дясната си ръка и натъртеното му рамо се обади. Той трепна от болка. Кожата на опърленото му лице бе стегната и нееластична, а когато облиза сухите си напукани устни, осъзна, че това не е сън. Беше съвсем буден — това беше кошмар наяве.
Момчето отстъпи от двамата мъже. Огледа се нагоре-надолу по тясната уличка. От едната й страна имаше високи къщи, а от другата — сграда, която приличаше на хотел. Стените бяха изпъстрени със слоеве плавно виещи се, завъртени графити, някои от които бяха нарисувани даже и по кофите за боклук. Той се надигна на пръсти и се помъчи да види хоризонта, търсейки Айфеловата кула или „Сакре Кьор“ — нещо, което да му даде представа къде се намира.
— Трябва да се връщам — каза Джош, отстъпвайки по-надалече от двамата разчорлени мъже. Според Фламел те бяха врагове — особено Дий. Но въпреки това, той току-що го бе спасил от дисата.
Магьосника се обърна да го погледне, а сивите му очи сияеха благо.
— Защо, Джош, къде ще ходиш?
— Ще се върна при сестра си.
— А също и при Фламел, и Сен Жермен? Кажи ми, какво ще направят те за теб?
Момчето направи още една крачка назад. На два пъти бе виждал Дий да хвърля огнени копия — в книжарницата и преди малко към валкирията — и не беше сигурен колко далече може да ги запраща. Предполагаше, че не много. Още крачка-две и щеше да се врътне и да побегне по уличката. Можеше да спре първия срещнат и да помоли да го упъти към Айфеловата кула. Струваше му се, че „къде е?“ на френски е ou est? Или може би беше qui est? Или пък това означаваше „кой е?“. Джош поклати леко глава, съжалявайки, че не е внимавал в часовете по френски.
— Не се опитвайте да ме спрете — започна той, докато се извръщаше.
— Какво почувства? — попита изведнъж Дий.
Момчето бавно се обърна към Магьосника. Моментално бе разбрало за какво говори той. Усети, че пръстите му инстинктивно са се свили, сякаш стискаха меч.
— Какво почувства, докато държеше Кларент и усещаше как суровата сила тече през теб? Какво почувства, като узна мислите и емоциите на съществото, което току-що бе намушкал? — Дий бръкна под окъсаното си палто и извади меча-близнак на Кларент: Ескалибур. — Чувството е велико, нали? — Той завъртя меча в ръка и слаба струйка синьо-черна енергия затрептя по каменното острие. — Знам, че трябва да си усетил мислите на Нидхьог… емоциите му… спомените му?
Джош кимна утвърдително. Те все още бяха пресни и стряскащо живи в главата му. Мислите, гледките бяха толкова чужди, толкова странни, че той знаеше, че никога не би могъл да си ги въобрази сам.
— За миг ти разбра какво е да си богоподобен: да съзираш светове отвъд въображението, да изпитваш непознати чувства. Видя миналото, много далечното минало… може дори да си видял Сенкоцарството на Нидхьог.
Джош кимна бавно, чудейки се откъде е разбрал Дий.
Магьосника направи крачка към момчето.
— За миг, Джош, само за един съвсем кратък миг, ти си се почувствал сякаш си пробуден… макар усещането далеч да не е било толкова силно — добави той бързо. — А ти искаш силите ти да бъдат пробудени, нали?
Момчето кимна. Беше затаило дъх, а сърцето му туптеше бясно в гърдите му. Дий беше прав — в миговете, докато бе държал Кларент, се бе чувствал жив, истински жив.
— Само че това не може да стане — рече бързо той.
Магьосника се изсмя.
— О, може. Може да се направи тук, днес — завърши той триумфално.
— Но Фламел каза… — започна момчето, а после млъкна, осъзнавайки какво е изрекъл Дий току-що. Ако можеше да бъде пробуден.
— Никола казва много работи. Съмнявам се дали и самият той вече знае кое от тях е истина.
— А ти знаеш ли? — сопна се Джош.
— Винаги. — Дий посочи с палец през рамо към Макиавели. — Италианецът не е мой приятел — каза той тихо, взирайки се право в неспокойните очи на момчето. — Затова попитай него, попитай го дали силите ти могат да бъдат пробудени още тази сутрин.