— Хуан — обади се меко Вълшебницата. — Кажи нещо.
— Богинята-врана е тук — отвърна той най-накрая. — Намира се почти точно над нас, кацнала е на върха на водната кула като огромен лешояд. Чака те да излезеш. Тя имаше кавга със сфинкса — добави призракът. — Сфинксът каза, че Древните са те дали на него, Мориган пък твърдеше, че Дий е казал, че си нейна.
— Толкова е хубаво да си желана — рече Пернел, поглеждайки през шахтата към мрака горе. Хвърли кос поглед към Ареоп-Енап. — Чудя се дали Мориган знае, че си тук.
— Едва ли — отвърна Стария паяк. — Дий не би имал причина да й казва, а при толкова много магични и митични създания на острова, тя няма да може да засече аурата ми.
Устните на Вълшебницата се извиха в бърза усмивка, която озари лицето й.
— Да я изненадаме ли?
Глава 46
Джош Нюман спря и преглътна тежко. Вече всеки момент щеше да повърне. Макар че под земята бе хладно и влажно, той се потеше, косата му бе залепнала за черепа, а леденостудената тениска — на гърба му. Вече не беше уплашен, дори не беше и ужасен, ами направо вцепенен.
Спускането в канализацията беше достатъчно зле само по себе си. Дий беше вдигнал капака на шахтата без никакво усилие и всички се бяха дръпнали назад, когато оттам излетя облак зловонен газ. След като той се разнесе, Магьосника се пъхна в отвора, последван миг по-късно от Джош, а накрая и от Макиавели. Слязоха по къса метална стълба и се озоваха в един тунел, който бе толкова тесен, че трябваше да вървят в колона по един, и толкова нисък, че само Дий можеше да върви изправен. Тунелът се спускаше надолу и момчето ахна, когато изведнъж леденостудена вода заля маратонките му. Вонята беше ужасна и то отчаяно се помъчи да не мисли през какво може да гази.
Миризмата на развалени яйца — или на сяра — за кратко надви миризмите в канализацията, когато Джон Дий създаде кълбо от студена синьо-бяла светлина. То се зарея и затанцува във въздуха на около трийсет сантиметра пред Магьосника, нашарвайки вътрешността на тесния сводест тунел с ярка мъртвешко-бяла светлина и дълбоки непроницаеми сенки. Докато цапаха напред, Джош чуваше как разни твари шават около тях и зърваше блестящи червени точици, движещи се в чернотата. Надяваше се, че са само плъхове.
— Аз не… — започна момчето и гласът му отекна изопачен в тесния тунел. — Аз наистина не обичам тесни пространства.
— Нито пък аз — обади се напрегнато Макиавели. — Прекарах кратко време в затвора, много отдавна. Никога не успях да го забравя.
— Толкова лошо като сега ли беше? — попита колебливо Джош.
— Още по-лошо. — Италианецът, който вървеше зад него, се приведе напред и добави: — Опитай се да запазиш спокойствие. Това е само тунел за поддръжка; ще влезем в истинската канализация след броени мигове.
Джош си пое дълбоко дъх и се задави от миризмата. Трябваше да помни да диша само през устата.
— И как ще ни помогне това? — промърмори той през стиснати зъби.
— Канализацията на Париж е точно огледало на улиците на повърхността — обясни Макиавели. Момчето усещаше топлия му дъх в ухото си. — По-големите канали са високи метър и половина.
Италианецът беше прав; секунди по-късно те излязоха от тесния и предизвикващ клаустрофобия тунел за поддръжка и се озоваха във висок сводест канал, достатъчно широк, за да можеш да караш кола в него. Тухлените стени бяха ярко осветени и по тях минаваха черни тръби с различна дебелина. Някъде в далечината плискаше и бълбукаше вода.
Джош усети как клаустрофобията го отпусна малко. Софи понякога се страхуваше от широките открити пространства; той пък се боеше от тесни затворени места. Агорафобия и клаустрофобия. Момчето си пое дълбоко дъх; във въздуха още се усещаше мирис на отходни води, но поне можеше да се диша. То вдигна предницата на черната си тениска, за да покрие лицето си, и вдиша: тя смърдеше. Когато се измъкнеше оттук — ако се измъкнеше, — щеше да му се наложи да изгори всичко, включително марковите джинси, които му бе подарил Сен Жермен. Джош бързо пусна тениската, осъзнавайки, че едва не е открил торбичката, висяща на шнур около врата му, в която се намираха страниците от Сборника. Каквото и да се случеше, той твърдо бе решил, че няма да даде страниците на Дий, не и преди да е сигурен — много, много, много сигурен, — че мотивите на Магьосника са почтени.
— Къде сме? — попита момчето, поглеждайки назад към Макиавели. Дий беше застанал по средата на тунела и плътната бяла топка сега се въртеше току над дланта на протегнатата му ръка.