В края на тесния тунел имаше ниска метална врата. Изглеждаше, сякаш не е отваряна от десетилетия и ръждата я бе приковала към влажната варовикова стена. В бялата светлина Джош видя, че ръждата е оцапала мръснобелия камък в цвета на засъхнала кръв.
Светлинното кълбо се полюляваше във въздуха, докато Дий прокарваше сияещия си жълт нокът по ръба на вратата, изрязвайки я от рамката. Миризмата на развалени яйца надви зловонието на канализацията.
— Какво има от другата страна? — попита момчето. Сега, когато бе започнало да овладява страха си, изпитваше леко въодушевление. След като го пробудеха, щеше да се измъкне и да се върне при Софи. Обърна се да погледне към Макиавели, но италианецът поклати глава и посочи към Джон. — Доктор Дий? — попита Джош.
Дий разби ключалката на ниската врата и я изтръгна от рамката. Посипа се прах и късчета мек камък.
— Ако съм прав, а аз почти винаги съм — рече Магьосника, — този проход ще ни отведе в Парижките катакомби. — Дий подпря вратата на стената и пристъпи в отвора.
Джош се наведе, за да го последва.
— Никога не съм чувал за тях.
— Малко хора извън Париж са чували — каза Николо, — но въпреки това те и канализацията са едно от чудесата на този град. Над двеста и седемдесет километра загадъчни лабиринти от тунели. Катакомбите някога са били варовикови кариери. А сега са пълни…
Джош пристъпи в отвора, изправи се и се огледа.
— … с кости.
Момчето усети как нещо се загърчи в стомаха му и преглътна тежко, усещайки кисел вкус в гърлото си. Точно пред него — докъдето му стигаше погледът в сумрачния тунел — стените, сводестият таван и дори подът се състояха от лъскави човешки кости.
Глава 47
Никола тъкмо бе повдигнал капака на шахтата, когато телефонът на Жана иззвъня и пронизителната чуруликаща мелодия накара всички да подскочат стреснато. Алхимикът изпусна капака и той падна на мястото си със силно дрънчене. Никола едва успя да се дръпне, за да не му премаже пръстите на краката.
— Франсис е — каза Жана, като отвори телефона. Заговори със Сен Жермен на скорострелен френски, а после хлопна капачето на телефона. — Идва насам — съобщи тя. — Каза в никакъв случай да не слизаме в катакомбите без него.
— Но ние не можем да чакаме — възропта Софи.
— Софи е права — започна Никола. — Ние трябва…
— Ще чакаме — каза твърдо Жана с тона, с който някога бе командвала армии, и стъпи с малкото си краче върху капака на шахтата.
— Те ще се измъкнат — рече отчаяно момичето.
— Франсис каза, че знаел къде отиват — отвърна много меко Жана. Обърна се да погледне към алхимика. — Каза, че и ти знаеш. Така ли е? — попита тя.
Никола си пое дълбоко дъх, а после кимна мрачно. Ранната сутрешна светлина изцеждаше всичкия живот от лицето му, придавайки му цвят на избледнял пергамент. Кръговете под очите му бяха тъмни и подути.
— Струва ми се, че знам.
— Къде? — попита Софи. Опитваше се да запази спокойствие. Открай време умееше да контролира чувствата си по-добре от брат си, но точно в момента й идеше да отметне глава назад и да закрещи от безсилие. Щом алхимикът знаеше къде отива Джош, защо не вървяха натам?
— Дий води Джош на място, където могат да пробудят силите му — отвърна бавно Фламел. Личеше, че подбира внимателно думите си.
Софи се намръщи, объркана.
— Това толкова ли е лошо? Той не искаше ли именно това?
— Да, той искаше това, но не и по този начин. — Макар че лицето на Никола беше безизразно, в очите му имаше болка. — Има голямо значение кой или какво пробужда силите на един човек. Това е опасен процес. Може да бъде дори смъртоносен.
Софи се обърна бавно и го погледна.
— И въпреки това ти с готовност позволи на Хеката да пробуди и двама ни с Джош. — Брат й беше прав през цялото време: Фламел бе подложил и двамата на опасност. Сега тя вече разбираше това.
— Беше необходимо за ваша собствена защита. Вярно, имаше опасности, но никой от вас не бе застрашен от самата Богиня.
— Какво имаш предвид?
— Повечето Древни никога не са били великодушни към хората. Малцина от тях са готови да дадат нещо, без да поставят някакви условия — обясни Никола. — Най-големият дар, който може да направи един Древен, е безсмъртието. Хората искат да живеят вечно. Както Дий, така и Макиавели служат на Тъмните древни, които са ги надарили с безсмъртие.
— Служат ли? — попита момичето, премествайки поглед от алхимика към Жана.
— Те са слуги — каза меко дребната французойка, — а някои биха ги нарекли и роби. Това е цената на тяхното безсмъртие и техните сили.
Телефонът й иззвъня отново със същата мелодия и тя го отвори.