Италианецът кимна.
— Знам.
— Не изглеждаш много радостен.
— Обезобразяването на една красива сграда е престъпление.
— А убиването на хора не е ли? — попита Дий.
— Е, хората винаги могат да бъдат заменени.
— Нека само да поседна — изпъшка Джош.
Без да чака отговор, се свлече от ръцете на сестра си и Сен Жермен и седна на един гладък кръгъл камък, забит в павирания площад. Вдигна колене към гърдите си, опря брадичка на тях и обхвана с ръце пищялите си. Тресеше се толкова силно, че петите му подскачаха.
— Наистина трябва да продължим — каза напрегнато Фламел, като се огледа.
— Дай ни една минутка — тросна се Софи. Коленичи до брат си и посегна да го докосне, но между върховете на нейните пръсти и ръката му прескочи искра и и двамата подскочиха. — Знам какво чувстваш — каза тя нежно. — Всичко е толкова… толкова ярко, толкова силно, толкова остро. Усещаш дрехите си тежки и груби върху кожата, обувките те стягат. Но ще свикнеш. Тези усещания отминават.
Той изпитваше същото, през което бе минала и тя само преди два дни.
— Главата ми тупти — измънка Джош. — Имам чувството, че ще избухне, сякаш е натъпкана с твърде много информация. Постоянно ми идват тези странни мисли…
Момичето се намръщи. Това не й звучеше правилно. Когато тя беше пробудена, сетивата й бяха претоварени, но едва когато Вещицата от Ендор наля в нея знание, започна да се чувства, сякаш мозъкът й ще се пръсне. Порази я една внезапна мисъл и тя си спомни, че когато се бе втурнала в подземната стая, бе видяла огромната ръка на Древния, притисната към главата на брат й.
— Джош — каза тя тихо. — Когато Марс те пробуди, какво ти каза?
Брат й поклати окаяно глава.
— Не знам.
— Мисли — каза тя рязко и видя как той трепна при звука на гласа й. — Моля те, Джош — добави тихо. — Това е важно.
— Не си ми господарка — промърмори той със слаба усмивка.
— Знам. — Тя се ухили. — Но съм по-голямата ти сестра. Хайде, кажи ми!
Джош се намръщи, обаче от усилието челото го заболя.
— Той каза… каза, че пробуждането не е дар, а нещо, за което ще трябва да платя по-късно.
— Какво друго?
— Каза… каза, че моята аура е една от най-могъщите, които е виждал. — Джош беше гледал към бога, докато онзи изричаше думите, виждайки го за първи път с пробудени очи, като забелязваше сложните детайли на шлема му и заплетената шарка върху кожения му нагръдник и долавяше ясно болката в гласа му. — Каза, че ще ми даде дар, нещо, което би могло да ми е от полза в идните дни.
— И?
— Нямам представа за какво говореше. Когато сложи ръка на главата ми, имах чувството, че се опитва да ме натика в пода. Натискът беше невероятен.
— Той ти е предал нещо — каза Софи разтревожена и извика: — Никола.
Обаче не получи отговор, а когато се обърна да погледне към алхимика, видя, че той, Сен Жермен и Жана се взират назад към голямата катедрала.
— Софи — каза спокойно Никола, без да се обръща, — помогни на брат си да стане. Трябва да се махаме оттук веднага. Преди да е станало твърде късно.
Спокойният му, премерен тон я уплаши повече, отколкото, ако бе изкрещял. Тя хвана брат си под мишниците, пренебрегвайки шумното пращене на аурите им, вдигна го и се обърна. Срещу тях стояха три тумбести уродливи чудовища.
— Мисля, че вече е твърде късно — каза момичето.
През вековете доктор Джон Дий се бе научил да съживява големи, а също така успешно бе създавал и контролирал симулакруми и хомункулуси. Едно от най-ранните умения, които бе усъвършенствал Макиавели, бе способността да контролира тулпа. Процесът беше изненадващо сходен; единствената съществена разлика беше в материалите.
И двамата можеха да пробуждат живот в неодушевената материя.
Сега Магьосника и италианецът стояха рамо до рамо на покрива на „Нотр Дам“ и съсредоточаваха волите си.
И един по един гаргойлите и уродите на катедралата оживяваха със скърцане.
Гаргойлите — водоливниците — се размърдаха първи.
Поединично и по двойки, а после на десетки и стотици, те се откъсваха от стените на „Нотр Дам“. Каменни дракони и змии, кози и маймуни, котки, кучета и чудовища изпълзяваха от скривалищата — невидимите стрехи, забравените улуци — и се спускаха по фасадата на зданието.
После уродите — кошмарните статуи — оживяха с клатушкане. Лъвове, тигри, човекоподобни маймуни и мечки се изтръгваха от средновековния градеж и запълзяваха надолу.