Момичето затвори очи и опита да се съсредоточи, но сцените и образите, които проблясваха в съзнанието й — огън, сипещ се от кървавочервено небе, голяма пирамида с плосък връх, залята от гигантска вълна, — бяха хаотични и ужасяващи. То започна да клати глава, после спря. Дори от най-лекото движение го болеше.
— Не мога да мисля — въздъхна Софи. — Главата ми е толкова претъпкана, че имам чувството, че ще се пръсне.
— Вещицата би могла да знае — каза Фламел, — само че няма как да се свържем с нея. Тя няма телефон.
— Ами нейните съседи или приятели? — попита Джош. Той се обърна пак към сестра си. — Знам, че не ти се мисли за това, но се налага. Важно е.
— Не мога да мисля… — започна Софи, като извърна очи и поклати глава.
— Не мисли. Просто отговори — тросна се Джош. Пое си бързо дъх, понижи глас и заговори бавно. — Сестричке, кой е най-близкият приятел на Вещицата от Ендор в Охай?
Яркосините очи на Софи се затвориха отново и тя се олюля, сякаш щеше всеки момент да припадне. Когато отвори очи, поклати отрицателно глава.
— Тя няма приятели там, но всички я познават. Може би ще успеем да се обадим в съседния магазин… — предложи момичето. После пак поклати глава. — Сега там е нощ.
Фламел кимна в знак на съгласие.
— Софи е права, по това време ще е затворено.
— Да, така е — съгласи се Джош и в гласа му се прокрадна вълнение, — само че когато напуснахме Охай, в града цареше хаос. А и не забравяйте, че аз вкарах хамъра във фонтана на Либи Парк; това трябва да е привлякло нечие внимание. Обзалагам се, че в момента полицията и пресата са там. А пресата би могла да отговори на някои въпроси, ако попитаме по подходящ начин. Имам предвид, ако магазинът на Вещицата е пострадал, те със сигурност ще търсят информация.
— Може и да стане… — започна Фламел. — Само трябва да знам името на вестника.
— „Охай Вали Нюз“, 646–1476 — каза веднага Софи. — Това поне го помня… или пък Вещицата го помни — добави тя и после потрепери. В главата й имаше толкова много спомени, мисли и представи… не само ужасяващите и фантастични образи на хора и места, които не би трябвало никога да са съществували, но и съвсем обикновени делнични неща: телефонни номера и рецепти, имена и адреси на хора, за които никога не бе чувала, откъси от стари телевизионни програми, плакати от филми. Дори знаеше заглавията на всички песни на Елвис Пресли.
Но всичко това бяха спомените на Вещицата. В настоящия момент тя трябваше да се напрегне, за да си спомни собствения си телефонен номер. Какво щеше да се случи, ако спомените на Вещицата станеха толкова силни, че надделееха над нейните собствени? Момичето опита да се съсредоточи върху лицата на родителите си, Ричард и Сара. Стотици лица прелитаха през ума му, изображения на дялани от камък фигури, глави на гигантски статуи, картини, нарисувани върху стените на сгради, мънички фигурки, издълбани в глинени чирепи. Софи усети как взе да я обхваща ужас. Защо не можеше да си спомни лицата на родителите си? Тя затвори очи и се съсредоточи силно върху последния път, когато бе видяла майка си и баща си. Беше преди около три седмици, точно преди да тръгнат към разкопките в Юта. Още лица се завъртяха зад затворените й клепачи: образи върху късове пергамент, фрагменти от ръкописи или напукани маслени картини; лица върху избледнели кафеникави фотографии и мръсни вестници…
— Софи?
А после с проблясък на цветове в главата й изскочиха лицата на родителите й и тя усети как спомените на Вещицата помръкват и на повърхността изплуват нейните собствени. Изведнъж вече знаеше телефонния си номер.
— Сестричке?
Софи отвори очи и премигна срещу брат си. Той стоеше точно пред нея, приближил лице към нейното, и очите му бяха присвити загрижено.
— Добре съм — прошепна тя. — Просто се опитвах да си спомня нещо.
— Какво?
Момичето се помъчи да се усмихне.
— Телефонния си номер.
— Телефонния ти номер ли? Защо? — Той млъкна, а после добави: — Хората никога не помнят собствения си телефонен номер. Кога за последно си звъняла на себе си?
Обгърнали с длани димящите чаши с горчиво-сладък горещ шоколад, Софи и Джош седяха един срещу друг в иначе празното денонощно кафене близо до метростанцията „Гар дю Нор“.
Зад бара имаше само един човек от персонала, нацупен сервитьор с бръсната глава, който носеше обърната наопаки табелка с името си, която гласеше „Ру“.
— Имам нужда от душ — каза мрачно Софи. — Трябва да си измия косата и зъбите и да се преоблека. Имам чувството, че не съм се къпала от дни.
— То май наистина е така. Изглеждаш ужасно — съгласи се Джош. Той посегна и отлепи кичур руса коса от бузата на сестра си.