И двете момичета се усмихнаха, щом вратът на Ру стана яркочервен.
— Защо е толкова важно Софи да не използва силите си? — попита Джош, връщайки разговора към по-ранната забележка на Скати. Дълбоко в ума му бе зазвъняла някаква аларма.
Скатах се наведе напред през масата и Софи и Джош приближиха глави до нея, за да я чуят.
— След като човек използва цялата си естествена аурална енергия, силата започва да черпи енергия от плътта му.
— И какво става тогава? — попита Софи.
— Някога чувала ли си за спонтанно човешко възпламеняване?
Момичето гледаше неразбиращо, но Джош кимна.
— Аз съм чувал. Хората изведнъж лумват в пламъци без никаква причина; това е градска легенда.
Скати поклати глава.
— Не е легенда. В историята са документирани много случаи — каза тя безпристрастно. — Дори самата аз съм била свидетелка на няколко. Може да се случи за миг и огънят, който обикновено тръгва от стомаха и дробовете, гори толкова буйно, че оставя след себе си кажи-речи само пепел. Сега трябва да бъдеш внимателна, Софи. Всъщност искам да ми обещаеш, че днес няма да използваш повече силата си, каквото и да става.
— И Фламел е знаел това — каза бързо Джош, без да може да прикрие гнева в гласа си.
— Разбира се — отвърна спокойно Девата-воин.
— И не сметна за необходимо да ни го каже, така ли? — тросна се той. Ру хвърли поглед към тях, като го чу да повишава глас, затова момчето си пое дълбоко дъх и продължи с дрезгав шепот: — Какво друго не ни казва Фламел? — попита то настоятелно. — Какво друго идва в комплект с този „дар“? — Той почти изплю последната дума.
— Всичко стана толкова бързо, Джош — рече Скати. — Просто нямаше време да бъдете обучени и инструктирани както трябва. Но искам да запомниш, че Никола е искрено загрижен за вас. Опитва се да ви опази.
— Нищо не ни заплашваше, преди да го срещнем — рече Джош.
Кожата върху скулите на Скатах се обтегна и мускулите по врата и раменете й заиграха. Нещо мрачно и страховито проблесна в зелените й очи.
Софи се пресегна и постави длани върху ръцете на Джош и Скати.
— Стига — каза тя уморено. — Не бива да се караме помежду си.
Джош се канеше да отговори, но изразът върху изтощеното лице на сестра му го уплаши и той кимна.
— Добре. Засега — добави.
Скатах също кимна.
— Софи е права. — Тя се обърна да погледне Джош. — Голямо нещастие е, че в момента всичко е стоварено върху нейните плещи. Жалко, че твоите сили не бяха пробудени.
— Ти не съжаляваш и наполовина колкото мен — каза той, без да може да скрие горчивината в гласа си. Въпреки всичко, което бе видял, и макар че познаваше опасностите, искаше да притежава същата сила като близначката си. — Но още не е късно, нали? — попита бързо.
Скати поклати глава.
— Можеш да бъдеш пробуден по всяко време, но не знам кой има силата да го стори. Трябва да бъде направено от Древен, а са останали само шепа от тях с този талант.
— Кой например? — попита момчето, гледайки към Девата-воин, но сестра му бе тази, която отвърна отнесено:
— В Америка биха могли да го сторят Черната Анис или Персефона.
Джош и Скати се обърнаха да я погледнат.
Софи премигна изненадано.
— Знам имената, но нямам представа кои са. — Очите й изведнъж се напълниха със сълзи. — Имам всичките тези спомени… а те дори не са мои.
Джош хвана ръката на сестра си и я стисна нежно.
— Всичко това са спомените на Вещицата от Ендор — каза меко Скати. — И трябва да се радваш, че не познаваш Черната Анис и Персефона. Особено Черната Анис — добави тя мрачно.
— Изненадана съм, че баба ми я е оставила жива, щом е знаела къде е.
— Тя е в Кетскилс… — започна Софи, но Девата-воин се протегна и я ощипа по ръката. — Ох!
— Просто исках да те разсея — обясни Скатах. — Дори не си мисли за Черната Анис. Има имена, които изобщо не бива да се изричат на глас.
— Това е все едно да кажеш на някой да не мисли за слонове — рече Джош. — След това човек не може да мисли за нищо друго, освен за тях.
— Тогава нека ти дам друга тема за размисъл — каза тихо Скати. — Пред прозореца има двама полицаи, които ни зяпат. Не поглеждайте — добави тя бързо.
Но беше прекалено късно. Джош се обърна да погледне и каквото и изражение да бе пробягало по лицето му — потрес, ужас, вина или страх, — то накара полицаите да се втурнат в кафенето, като единият измъкна автоматичния си пистолет от кобура, а другият бъбреше припряно по радиото си, докато вадеше палката.
Глава 9
Напъхал ръце дълбоко в джобовете на коженото си яке, все още в своите не особено чисти черни джинси и ожулени каубойски ботуши, Никола Фламел не изглеждаше не на място сред ранните работници и бездомниците, които бяха започнали да се появяват по улиците на Париж. Жандармите, събрани на малки групички по ъглите, говореха разпалено или слушаха съсредоточено радиостанциите си.