Вцепенен от шока, сервитьорът се взираше в приближаващия отряд и не реагира. Скати замахна с нунчакуто и заобленият му край профуча толкова близо до лицето на мъжа, че вятърът го накара да премигне.
— Има ли заден изход? — попита тя отново, само че на английски.
— Да, да, разбира се.
— Тогава изведи приятелите ми.
— Не… — започна Джош.
— Нека и аз да направя нещо — каза Софи. През съзнанието й прелитаха дузина магии за вятър. — Мога да помогна…
— Не — възпротиви се момчето и посегна да хване близначката си, точно когато русата й коса запука от сребърни искри.
— Вън! — извика Девата-воин и изведнъж сякаш цялото й лице се промени, скулите и брадичката изпъкнаха, а зелените й очи станаха огледални. За миг в лицето й се появи нещо древно, първично и съвсем чуждо. — Аз мога да се погрижа за това. — Тя развъртя нунчакуто, образувайки непробиваем щит между себе си и двамата полицаи. Единият вдигна стол и го хвърли към нея, но нунчакуто го направи на трески.
— Ру, изведи ги веднага оттук! — изръмжа Скати.
— Насам — каза ужасеният сервитьор на английски с американски акцент. Той се втурна край близнаците и ги поведе по тесен, студен коридор. Излязоха в малък, зловонен двор, задръстен от кофи за боклук и парчета от счупени ресторантски мебели, сред които се търкаляше даже отдавна захвърлена новогодишна елха. Зад тях се разнесе звук от трошащо се дърво.
Ру посочи към една червена порта и продължи на английски. Лицето му беше бледо като тебешир.
— Оттам се излиза в уличката. Свийте наляво за улица „Дюнкерк“; надясно ще излезете до метростанцията на Гар дю Нор. — Зад тях се чу ужасен трясък, последван от звука на разбиващо се стъкло. — Вашата приятелка сериозно го е загазила — измуча той жално. — Тези спецчасти ще потрошат кафенето. Как ще обясня това на собственика?
Отвътре се чу нов трясък. Една керемида се плъзна от покрива и се разби на двора.
— Хайде, вървете. — Той завъртя номерата на катинара с цифров код и отвори вратата.
Софи и Джош не му обърнаха внимание.
— Какво да правим? — попита Джош близначката си. — Да вървим ли, или да останем?
Сестра му поклати глава. Погледна към Ру и снижи гласа си до шепот.
— Няма къде да отидем, не познаваме никого в този град, освен Скати и Никола. Нямаме никакви пари, нито паспорти.
— Бихме могли да отидем в американското посолство. — Джош се обърна към сервитьора. — В Париж има ли американско посолство?
— Да, разбира се, на „Габриел“, до хотел „Крийон“. — Младежът с бръснатата глава трепна, щом мощен тътен разтресе цялата сграда, изпълвайки въздуха с миниатюрни частици прах. Стъклото на прозореца до тях се напука от горе до долу и още керемиди се посипаха от покрива.
— А какво ще им кажем в посолството? — попита Софи. — Те ще искат да знаят как сме се озовали тук.
— Били сме отвлечени? — предложи Джош. А после го прониза една внезапна мисъл и той усети, че му призлява. — Ами какво ще кажем на мама и татко? Как ще им обясним това?
Съдове дрънчаха и се чупеха, а после се разнесе силен трясък.
Софи наклони глава на една страна и отметна косата зад ухото си.
— Това беше главната витрина. — Тя направи крачка назад към вратата. — Трябва да й помогна. — Струйки мъгла плъзнаха от пръстите й, докато посягаше към дръжката.
— Не! — Джош я сграбчи за ръката и между тях пропука статично електричество. — Не можеш да използваш силата си — прошепна той напрегнато. — Прекалено си изтощена; спомни си какво каза Скати. Можеш да избухнеш в пламъци.
— Тя ни е приятелка, не можем да я изоставим — тросна се Софи. — Аз поне няма да я изоставя. — Брат й беше саможив по характер и открай време му беше трудно да си създава приятели в училище и да ги задържа, докато тя беше изключително вярна на своите и бе започнала да мисли за Скати като за нещо повече от обикновена приятелка. Макар че силно обичаше брат си, винаги бе искала да има сестра.
Джош хвана Софи за рамото и я извъртя към себе си. Вече беше с цяла глава по-висок от нея и трябваше да гледа от горе на долу към сините й очи, които отразяваха неговите.
— Тя не ни е приятелка, Софи. — Гласът му беше тих и сериозен. — Никога няма да ни бъде приятелка. Тя е две хиляди и петстотин годишно… нещо си. Сама ни призна, че е вампир. Видя как се промени лицето й преди малко: тя дори не е човек. А и… не съм сигурен, че е всичко онова, за което я представя Фламел. Знам, че не е!
— Какво имаш предвид? — попита Софи. — Какво искаш да кажеш?